— Вода! За Бога, дайте ми вода! — крещеше той.
Грабнах една гарафа от близката масичка и се втурнах да му помагам. В този миг в залата влетяха икономът и няколко слуги. Помня, че един от тях припадна, когато обърнах лицето на господаря му към светлината на лампата. Беше разядено от сярна киселина, която все още се стичаше по ушите и брадичката му. Едното му око вече бе изцяло бяло и изцъклено, а другото бе яркочервено от обгарянията. Красивите му черти, на които допреди миг се възхищавах, сега се бяха размазали така, както се стичат боите от красива картина, върху която художникът е мацнал напоена с мръсна вода гъба.
Набързо обясних на слугите какво се бе случило, и неколцина от тях се спуснаха през прозореца, а останалите хукнаха към моравата. Навън вече се бе стъмнило, а и валеше. Сред стоновете баронът крещеше и беснееше по адрес на отмъстителката:
— Беше оная дива котка Кити Уинтър — извика той. — Дяволска жена. Ще я накарам да си плати! Ще си плати за това! О, Боже, не се търпи!
Измих му лицето и го намазах с олио, сложих му памучни компреси. Предписах му подкожни инжекции с морфин и цялата му подозрителност към мен се стопи. Той напълно се остави в ръцете ми, сякаш бях способен да проясня тези изцъклени като на мъртва риба очи. Представляваше жалка руина, която бях готов да оплача, ако не знаех, че именно престъпният му живот го е докарал до тази трагична развръзка. Беше ми неприятно да държа разядените му от киселината ръце и почувствах безкрайно облекчение, когато пристигна личният лекар на барона, последван от кожен специалист. Появи се и полицейски инспектор, комуто връчих истинската си визитка. Глупаво би било да скривам самоличността си, защото вече бях почти толкова известен в Скотланд ярд, колкото и самият Холмс. След това напуснах тази ужасна мрачна къща и час по-късно вече бях на улица „Бейкър“.
Холмс седеше в любимото си кресло, но изглеждаше крайно блед и изтощен. Не само от раните. Дори неговите железни нерви бяха разклатени от тазвечершните събития. Той ужасен изслуша сбития ми разказ за преображението на барона.
— Възмездие за греховете му, Уотсън — каза той. — Рано или късно, възмездието идва. А Бог знае, че в този случай греховете наистина са много — и той взе някаква кафява книга от масичката. — Ето го албума, за който говореше госпожица Уинтър. Ако тон не провали насрочената сватба, значи нищо не може да се направи. Но той ще я провали, Уотсън, сигурен съм. Никоя уважаваща себе си жена не би го понесла.
— Какво представлява? Любовен дневник?
— Дневник на прелъстителя. Всъщност наречи го, както щеш. Още когато Кити Уинтър спомена за него, осъзнах какво оръжие се крие там, стига да успеем да го докопаме. Тогава се постарах да не показвам какво мисля, защото жената можеше неволно да ме издаде пред госпожица Вайълет. Но се съсредоточих върху идеята да го използвам. След като ме нападнаха, осъзнах, че имам възможност да приспя бдителността на барона, да го накарам да мисли, че няма защо да се страхува от мен. Всичко вървеше по план и сигурно щях да изчакам още, но съобщението за пътуването му до Америка ме принуди да действам. Сигурен бях, че няма да остави без надзор този тъй компрометиращ дневник, затова трябваше да действам бързо. Отхвърлих варианта за нощна кражба с взлом, защото баронът се бе подсигурил с аларма. Оставаше възможността да вляза вечер, но само при условие че вниманието му изцяло е погълнато от нещо друго. Тази част от работата я свършихте ти и синята чинийка. И тъй като трябваше по-точно да знам къде да търся книгата, защото разполагах с ограниченото време на познанията ти по китайския порцелан, в последния момент взех със себе си и госпожица Уинтър. Откъде да знам какво е имало в малкото съдче, което тя тъй грижовно носеше. Мислех, че е дошла да помага в моите дела, а тя се е занимавала с нейните си.
— Баронът се досети, че ти си ме пратил.
— Точно от това се страхувах. Все пак ти успя да го залъжеш достатъчно дълго, за да открия книгата, но не достатъчно, за да избягам безпрепятствено. А, сър Джеймс, радвам се, че дойдохте!
Нашият изискан приятел веднага се бе отзовал на поканата ни. Той изслуша разказа на Холмс за случилото се с най-дълбоко внимание.
— Направили сте чудо! Чудо! — възкликна след края на разказа. — Ако раните му са толкова ужасни, колкото доктор Уотсън твърди, сватбата се проваля от само себе си дори без да използваме тази ужасна книга.
Холмс поклати глава:
— Благородница като Вайълет де Мервил никога не би постъпила така. Напротив, обезобразен тя би го заобичала още по-силно, като мъченик. Не, не. Трябва да разрушим моралното му лице, не физическото. Само тази книга — и нищо друго! — може да я върне обратно на земята. Написана е от неговата ръка, с неговия почерк и госпожица Вайълет не може да си затвори очите пред това.