— Нали каза, че бил приветлив?
— Да, с приветливото мъркане на котка, съзряла лесна за улавяне мишка. Приветливостта на някои хора е по-смъртоносна от изблиците на жестокост у приматите. Първите му думи бяха много показателни: „Бях сигурен, че рано или късно ще се срещна с вас, господин Холмс. Несъмнено генерал Де Мервил ви е наел да осуетите сватбата ми с дъщеря му Вайълет. Прав съм, нали?“ Аз мълчаливо се съгласих. „Уважаеми — продължи той, — само ще съсипете доброто име, с което заслужено се ползвате, защото в този случай не е възможно да спечелите. Усилията ви ще отидат напразно, а и сигурно ще си навлечете много неприятности. Позволете да ви дам един приятелски съвет — откажете се навреме!“ „Странно! — отвърнах. — Точно същия съвет възнамерявах да ви дам и аз. Дълбоко уважавам ума и способностите ви и краткото ни лично познанство с вас вече засили почитта ми към тях. Но хайде да си поговорим мъжки. Никой няма намерение да разравя миналото ви и да ви създава излишни безпокойства. С тази история е приключено, сега сте в спокойни води. Но ако продължите да упорствате с женитбата, ще си спечелите доста влиятелни врагове, които няма да ви оставят на мира, докато не ви изгонят от Англия. Помислете струва ли си? Със сигурност ще постъпите по-умно, ако се откажете от дамата. Нали не искате тя да научи всички онези неприятни подробности от недалечното ви минало?“ Баронът има едни такива малки мустачки, като пипала на насекомо, които помръдваха, докато ме слушаше, а при последните ми думи направо се разтресоха от смеха му. „Извинете ме за смеха, господин Холмс — каза, — но наистина е забавно да ви гледа човек как се мъчите да приберете ръка, без дори да държите някакви карти. Едва ли някой може да го направи по-добре от вас, но, простете, изглеждате жалък. Нямате никакви козове, господин Холмс, никакви шансове, дори най-малкия.“ „Така мислите вие.“ „Не мисля, а знам. Нека ви изясня нещо, защото държа толкова силни козове, че мога да си позволя да ви ги покажа. Имах късмета да спечеля безостатъчно любовта на госпожица Вайълет, макар че й разказах за всички злощастни събития от миналото си. Казах й също, че сигурно ще се явят някои злонамерени личности — като вас например, — които ще се опитат да я разубеждават, и я посъветвах как да се отнася с тях. Сигурно сте чували за постхипнотично внушение, нали, господин Холмс? Е, сега може да го видите в действие. Защото един обаятелен мъж умее да «хипнотизира» и без шмекерии или измишльотини. Идете при нея, Холмс! Не се и съмнявам, че ще ви приеме, щом баща й настоява за тази визита. Тя наистина се подчинява на всяко негово желание — е, с някои изключения.“ Да, Уотсън, в този момент явно нямаше какво повече да си кажем, затова се сбогувах, влагайки цялото ми останало достойнство. Понечих да хвана дръжката на вратата, но той ме спря: „Между другото, господин Холмс — рече той, — чували ли сте за Льобрюн, френския детектив?“ „Да — отвърнах.“ „Знаете ли какво го сполетя?“ „Чух, че го нападнали някакви разбойници в района на Монмартър, пребили го и го осакатили за цял живот.“ „Точно така, господин Холмс. И по едно интересно стечение на обстоятелствата само седмица по-рано той се опитваше да си пъха носа в моите дела. Недейте и вие, господин Холмс, явно това носи лош късмет. Не един и двама са се убедили в това. Послушайте последния ми съвет: вървете си по пътя и ме оставете и аз да вървя по моя. Довиждане!“ И така, Уотсън, сега вече си изцяло в курса на събитията.
— Този приятел изглежда опасен…
— Изключително опасен. Онези, които отправят заплахи, обикновено не мислят да ги осъществят, но този изрича много по-малко от онова, което е намислил.
— Тогава трябва ли да се намесваш? Какво толкова, като се ожени за момичето? Има ли значение?
— Като се има предвид, че без всякакво съмнение е убил предишната си жена, има огромно значение. Освен това не забравяй клиента! Не, не, въпросът не подлежи на обсъждане! Допий си кафето и да вървим вкъщи, за да чуем доклада на безгрижния Шинуел.
Шинуел вече ни чакаше — огромен, грубоват и червендалест мъж. Живите му черни очи бяха единственият външен признак за будния му и хитър ум. Беше се гмурнал дълбоко в своето царство, за да открие оръжие, с което да покосим новия си противник. И сега намереното оръжие седеше до него на канапето — млада, слаба като свещ жена с бледо посърнало лице, върху което тежките години бяха оставили своя знак като проказа.
— Госпожица Кити Уинтър — представи ни я Шинуел Джонсън и махна към нея с дебелата си ръка. — Ей я, тя сама ще ви каже, к’вото знае, господин Холмс. Открих я има-няма и час след съобщението ви.
— Мен всеки мож’ да мъ открий — рече жената. — В Лондон, в тоя ад секи мъ знай. Също и Дебелия Шинуел. Щото с него сме стари дружки, нъл’ тъй, Дебел? Дай сега да действаме, че има един друг, дето мястото му е в ада, ако на тоя свят има справедливост. Т’ва е твоят човек, гусин Холмс!