Холмс се усмихна:
— Усещам, че му мислите само доброто, госпожице Уинтър!
— Ако мога да ти помогна да го тикнеш там, дето му е мястото, ще съм ти благодарна до гроб! — неочаквано се озъби посетителката ни. От пламналото й лице и хлътналите й очи заструи омраза, каквато рядко бях виждал у жени и никога — у мъже. — Хич и не питай за миналото ми, господин Холмс, щото ей на, к’вато ме гледаш, съм станала зарад’ Адалберт Грюнер. Ех, веднъж да го пипна! — заръкомаха тя възбудено. — Да го накарам да се мъчи, както е мъчил толкоз момичета!
— Знаете ли за какво става въпрос? — попита Холмс.
— Дебелият Шинуел ми каза, че сега мръсникът си набелязал нова птичка, че и хукнал да се жени даже за нея, а ти искаш да го спреш. Е, сигурно знаеш достатъчно за злодействата му, за да разубедиш всяко честно момиче, дето е с акъла си, че не бива да си има нищо общо с него.
— Момичето не е с акъла си, защото е лудо влюбено. Той й е разказал всичко, но за нея няма значение.
— Казал ли й е за убийството?
— Да.
— Божичко, и тая не е в ред!
— Отхвърля всичко като клевета.
— Не можете ли да й заврете на тая глупачка някакви доказателства пред очите?
— А вие ще ни помогнете ли?
— Че аз малко доказателство ли съм? Ако застана пред нея и й кажа как ме използва и как после ме захвърли…
— Ще го направите ли?
— И още как!
— Добре. Надявам се да успеем, макар че той й е разказал за всичките си грехове и тя му е простила. Предполагам, тя едва ли ще иска отново да говори за това…
— Аз ще й покажа, че той не й е казал всичко — каза госпожица Уинтър. — Щото знам и за други две убийства освен онуй, дето се разшумя за него. Самичък ми е казвал. Първо говореше за някого с най-медения си гласец, а после изведнъж ме погледна втренчено и рече: „Почина след по-малко от месец.“ Само че на мен не ми пукаше. Щото тогава и аз бях хлътнала по него. И не ме интересуваше к’во е правил. Също като тая нещастна глупачка сега. Само едно ме изкара от релси, направо ме разтърси! И да не беше мазният му лъжлив език, с който винаги успява да успокои и да натъкми нещата, щях да го напусна още същата нощ. Едно нещо, една книга — май беше пиян, иначе сигур нямаше да ми я покаже! Албум с кафява кожена подвързия и със заключалка. На двете корици имаше златни отпечатъци от ръцете му…
— Албум ли? — попита Холмс.
— Сега ще ти обясня, господине. Тоя мъж си прави сбирка от жени, както някои ловят молци или пеперуди. И страшно се фука със сбирката си. Събира си ги всичките в тая книга — имена, снимки, подробности за тях… Дяволска книга, казвам ти. Никой, дето го е майка раждала, не може да събере такова нещо. Да, ама Адалберт Грюнер ги е събрал. Тука, казва, са душите, които съм погубил. Жалко, че не може да я използвате тази книга…
— Защо да не можем?
— Ми т’ва беше преди повече от година. Отде да знам къде я е скрил? Пък и как ще я вземете? Всъщност той е от тия, постоянните, подредените. По-рано я държеше в старото си писалище, дето е във вътрешния кабинет. Ходил ли си в къщата?
— Да, видях кабинета му — отвърна Холмс.
— Сериозно? Добре работиш, щом едва таз сутрин си се захванал, браво! Може пък тоя път добрият стар Адалберт да си намери майстора. Във външния кабинет има голям стъклен шкаф с порцелан — разни китайски грънци — точно между прозорците. А зад бюрото му има врата и тя води към вътрешния кабинет — съвсем тясна стаичка, в която баронът си държи документите и други разни ценни неща.
— Не се ли страхува от крадци?
— Нощем има аларма против крадци. Но Адалберт не е страхливец. И най-заклетият му враг ще ти го каже. Знае как да се грижи за себе си. Пък и какво могат да откраднат крадците освен ония смешни грънци…
— Права е! — намеси се Шинуел Джонсън с решителния глас на специалист. — Никой крадец няма да открадне нещо, дето нито можеш да го претопиш, нито да го продадеш.
— Вярно — съгласи се Холмс. — Е, госпожице Уинтър, ако ми се обадите утре вечер към пет часа, ще ви съобщя дали съм успял да ви уговоря среща с въпросната дама. Извънредно съм ви задължен за помощта и не се съмнявам, че клиентът ми ще се съгласи да възнагради щедро…
— И дума да не става! — извика жената. — Не съм дошла да крънкам пари. Моето възнаграждение ще е със собствените си нозе да стъпча Адалберт в калта. Това искам, пари не ща. Ще съм с теб и утре, и всеки ден, щом си по следите му. Ей го, Дебелия ще ти каже къде да ме откриеш, ако ти трябвам.