— Само ми кажи какво да направя, Холмс! Ясно е, че оня изверг ги е изпратил. Ако искаш, веднага ще отида и ще го разоблича.
— Добрият стар Уотсън! Докато полицията не залови нападателите, нищо не можем да направим. Но измъкването им е било добре планирано. Чакай малко! Имам план. Първо трябва да преувеличим нараняванията ми. Който и да те пита, раздувай! Разправяй им дебели лъжи: че ще е истинско щастие, ако доживея до края на седмицата, че имам мозъчно сътресение, че съм в делириум — каквото ти дойде на ум! Не се притеснявай, ако пресилиш.
— Ами сър Леели Оукшот?
— За него не бери грижа. Ще се погрижа наистина да ме мисли за полужив.
— Нещо друго?
— Да! Кажи на Шинуел Джонсън да скрие момичето. Не се и съмнявам, че тези хубавци ще тръгнат по дирите й, защото знаят, че ми помага в разследването. Щом дръзнаха да посегнат на мен, едва ли ще пожалят и нея. Направи го още тази вечер, Уотсън, спешно е.
— Още сега отивам. Друго?
— Сложи лулата ми тук на масичката. И кесията с тютюна. Точно така. Идвай всяка сутрин, за да планираме по-нататъшните действия.
Същата вечер уредих Джонсън да покрие госпожица Уинтър в някое тихо предградие, където да е вън от опасност.
През следващата седмица обществеността живееше с впечатлението, че Холмс е пред дверите на смъртта. Официалните съобщения бяха крайно песимистични, вестниците излизаха със зловещи заглавия. Редовните ми посещения при Холмс ме убеждаваха, че здравословното му състояние съвсем не е толкова лошо — природната му издръжливост и желязната му воля вършеха чудеса. Той се възстановяваше бързо и, подозирам, дори по-бързо, отколкото представяше нещата дори пред мен. В живота му понякога имаше такива моменти на абсолютна тайнственост (и те обикновено приключваха с драматична развръзка!), когато дори аз можех само да гадая какво е намислил. Придържаше се докрай към правилото, че успешен заговор се прави, когато заговорникът е сам. Макар да бях най-близкият му приятел, винаги чувствах, че между нас зее пропаст.
На седмия ден му махнаха шевовете, а вечерните вестници разтръбиха, че е получил тежък кръвоизлив и усложнения. Пак там се появи съобщение, което бях длъжен — жив или мъртъв — да покажа на моя приятел. То гласеше, че сред пътниците на презокеанския кораб „Руритания“, който в петък ще отплава от Ливърпул, ще е и барон Адалберт Грюнер, който трябва да уреди някои неотложни делови въпроса в САЩ преди наближаващата му сватба с госпожица Вайълет де Мервил, единствената дъщеря на… и т.н., и т.н. Холмс изслуша новината с хладен съсредоточен поглед и бледо лице, което ми подсказа, че е потресен.
— Петък! — извика той. — Само три дни още! Значи негодникът се опитва да избегне опасността. Няма да успее, Уотсън. Няма да успее! А сега искам да направиш нещо за мен.
— Затова съм тук, Холмс.
— Тогава искам да запълниш следващите си двайсет и четири часа с интензивен курс по изучаване на китайския порцелан.
Не ми даде повече никакви указания, а и аз не попитах защо. Дългият опит ме бе научил на мъдростта да се подчинявам. Но когато излязох и тръгнах по улица „Бейкър“, в главата ми се роди съмнение — как, за Бога, да изпълня тази необикновена заръка. Накрая тръгнах към лондонската библиотека на площад „Сейнт Джеймс“, споделих проблема си с моя приятел Ломакс, помощник-библиотекар, и се прибрах у дома с един внушителен том.
Казват, че адвокатите, които, да речем, в понеделник старателно зазубрят всички подробности по едно дело, в петък вече са ги забравили напълно. Подобно на тях посветих цялата вечер, цялата нощ — с малки прекъсвания за почивка — и цялата следваща сутрин в попиване на знания за порцелановите изделия. Запаметявах всичко — имената и отличителните знаци на всички известни декоратори на китайски порцелан, подробности за неразбираемите им епохи и периоди, научих по какво се познават изписан съд на Хунву, изящна работа на Юнло, почеркът на Таниин и най-добрите образци от примитивния период на Сун и на Юан. И когато вечерта на следващия ден се отбих при Холмс, бях догоре зареден с цялата тази информация. Холмс беше станал от леглото — а едва ли някой би очаквал подобно нещо, ако се водеше по съобщенията във вестниците — и сега седеше в любимото си кресло, подпрял с ръка бинтованата си глава.
— Защо си станал, Холмс? — попитах. — Според вестниците ти умираш.
— Така и трябва да бъде. А ти, Уотсън, научи ли си урока?
— Направих опит.
— Добре. Ще можеш ли да поддържаш интелигентен разговор по темата?
— Надявам се.
— Тогава ми подай онази кутийка от полицата над камината.