Стана от масата и се отдалечи.
Когато Енрон се върна в хотела, Йоланда беше в стаята. Беше й оставил бележка, че Фаркас неочаквано му се е обадил и излиза да се срещне с него в друга спица.
— Какво иска? — попита тя. — Или това са шпионски афери, за които не бива да зная?
— Вече знаеш достатъчно — каза Енрон. — Няма да ти навреди да чуеш още нещо. Предложи ми сътрудничество с „Киоцера“ във връзка със заговора.
— На тебе ли ти предложи? Лично?
— Знаеш какво имам предвид. На Израел. Направо попита дали сме готови да участваме петдесет на петдесет.
— И какво му отговори?
— Че сме готови, естествено. Че именно затова съм дошъл на Валпарайсо Нуево. Но първо трябва да се върна на Земята за допълнителна информация. Той помисли, че отивам за потвърждение от израелското правителство. Всъщност искам да разговарям с твоя Давидов. Важно е да разбера какво са се споразумели с Фаркас, преди да уведомя Йерусалим.
— Няма нужда да се връщаш на Земята. И на мен ми се обадиха неочаквано тази сутрин.
— Какво? Кой?
— Все още е тук — изпъчи се гордо и самодоволно тя. — Давидов. Каза, че вчера ни видял, докато вечеряхме с Фаркас в Каджамарка.
— Той ни е видял? — повтори слисаният Енрон. — Той е бил там? Не, това не е възможно. Той е заминал на Земята.
— Тук е, Марти. Сам ми го каза. Говорих с него преди половин час. На монитора беше неговото лице. А то трудно може да бъде сбъркано, също като това на Фаркас. Казах му, че искаш да се срещнете, и той отговори, че би било чудесно. Можеш да го посетиш в някакво ранчо в спица А. Записала съм координатите.
— Но той е заминал. Клюдж ми се закле. Всички тези мъже, хотели и тримата му приятели, с които се е качил на совалката.
— Клюдж може да те е излъгал. Не отхвърляй тази вероятност.
Енрон гневно се плесна по челото с дланта си.
— Да. Да. Без съмнение. Именно Клюдж беше през цялото време по следите му и все не успяваше да го открие, а ни пробутваше разни измишльотини, че току-що е пристигнал или заминал. Защо му беше толкова трудно да го намери? И защо Давидов през цялото време беше на една крачка пред този уж съобразителен и сигурен агент? Или Клюдж през цялото време ме е лъгал, или Давидов е магьосник, който може да преметне всички шпионски съоръжения на този сателит. Дай ми номера му, бързо!
Да се свърже човек с Давидов се оказа най-лесното нещо на този свят. Физиономията му моментално изникна в центъра на монитора: биволският врат, безцветната коса, пъпчасалото от серума лице, стъклените очи.
— Приятно ми е, че те чувам — поздрави Давидов. Гласът му беше висок, тих и женствен — типичният изнежен калифорнийски тембър, който нямаше нищо общо с грубото му славянско лице. — Всеки приятел на Йоланда е и мой приятел.
— Бих искал да разговаряме лично — обяви Енрон.
— Идвай веднага — усмихна се приятно Давидов.
С Йоланда като придружител Енрон се спусна до централната зона на сателита, а от там нагоре по спица А през един от земеделските райони, където всичко тънеше в зеленина, сякаш беше кътче от рая. Покрай пътя им се разстилаха пространства, засети с пшеница, с пъпеши, с ориз, с царевица. Енрон видя натежали от жълти плодове бананови дървета, горички от кокосови палми и цитрусови градини. Те му напомниха за обсипаните с плод овощни градини в неговата страна, които раждаха през цялата година благодарение на обилните средиземноморски дъждове. Но всичко тук растеше върху изкуствена почва, досети се Енрон. Цялото това изобилие се крепеше на стирофоум, вермикулит, пясък и чакъл. Невероятно. Наистина невероятно.
Оставените от Давидов координати ги отведоха в едно гъмжащо от зайци ранчо. Цели стада малки космати животни подскачаха из полетата от люцерна сиви, кафяви, бели и с всевъзможни други окраски. Давидов беше застанал сред тях точно пред къщата и разговаряше с някакъв слаб мъж с очила, облечен в работни дрехи.
Давидов беше истински исполин — толкова широк, колкото и висок. Имаше хладен и свиреп поглед, но маниерите му, както беше загатнала Йоланда, поне от пръв поглед изглеждаха деликатни. Все пак Енрон усети, че деликатността му е само привидна.
Той най-напред сграбчи внушителното тяло на Йоланда в могъщата си мечешка прегръдка и дори я повдигна леко от земята.
След това улови в грамадната си ръка ръката на Енрон. Стисна я, сякаш искаше да си премерят силите. Енрон отпусна пръсти, докато Давидов мачкаше кокалите му, след което стисна неговата със същата сила. Не беше задължително да си гигант, за да имаш силна ръка.