Давидов представи мъжа с очилата: казваше се Ейвъри Джоунс. Управител на стопанството. След това посочи с широк жест от хоризонт до хоризонт размерите на това заешко ранчо. Разбира се, на Валпарайсо Нуево всичко беше миниатюрно.
— Не е ли приказно местенце! На всяка крачка подскачат зайчета. Хората знаят хиляда рецепти за приготвяне на тези вагабонти.
Заби остър, неподвижен поглед в Енрон.
— Влизайте да поговорим. От Израел беше, нали? Познавах една израелка — от Биршиба. Казваше се Авива. Истинска напаст, но много умна. Авива от Биршиба. Ти от кой град си, Марти?
— Хайфа — отвърна Енрон.
— Работиш в някакво списание, така ли?
— Да влезем вътре — каза Енрон.
Заешкият фермер с очилата тактично изчезна. Когато влязоха в къщата, Енрон отказа предложената му бира.
— Предлагам да оставим настрана формалностите — започна веднага той. — Аз съм официален представител на Израел и имам доста високо ниво. Имам сведения за плана, който възнамерявате да осъществите.
— Не се съмнявам.
— Моята страна е силно заинтересувана от този план.
Давидов не каза нищо.
— Всъщност готови сме да вложим средства във вашето начинание. Сериозни средства, бих добавил. Да продължавам ли или участието на още един външен инвеститор не представлява интерес за вас?
— Още един външен инвеститор? — повтори Давидов. — Кой е другият?
Енрон погледна притеснено към Йоланда. Тя като че ли се усмихваше.
— Осведомен съм — продължи той бавно и отчетливо, — че „Киоцера-Мерк“ вече е направила сериозна инвестиция във вашата операция.
— Така ли? Но аз не съм.
— Обсъдихме въпроса — добави леко объркан Енрон — с висш представител на „Киоцера“, който ме увери…
— Да. Видях ви. Каквото и да ти е казал във връзка с някакви взаимоотношения между неговата компания и нас, той те е излъгал.
— Аха. Разбирам.
Това окончателно го обърка. Енрон задиша тежко и се залюля леко, като се опитваше да възвърне самообладанието си.
— Значи „Киоцера-Мерк“ няма нищо общо с…
— Нищо. Нула. Zilch. „Киоцера“ не е вътре. И никога не е била.
— Аха — каза отново Енрон.
Сега Йоланда се беше ухилила до уши.
Но той беше успял да се окопити. В първия момент в главата му запрепускаха отделни фрагменти от състоялия се по-рано тази сутрин разговор между него и Фаркас и Енрон изпита усещането на плувец, когото водата всеки момент ще повлече във водопада, но бързо успя да се съвземе.
Разбра, че беше се заблудил. Но същото важеше и за Фаркас.
Бяха говорили за различни неща. Унгарецът въобще не беше предложил дял от сделката. Очевидно Фаркас беше решил, неизвестно защо, че Израел вече контролира проекта, и се беше опитал да осигури участие и на „Киоцера-Мерк“. Сега всичко заставаше на мястото си. Имаше възможност да се възползва от случая.
— Кажи ми в такъв случай: проявявате ли въобще интерес към странично финансиране? — попита кротко той.
— Много голям.
— Добре. В състояние съм да ви го осигуря.
— Пари от Израел?
— Половината от Израел, половината от „Киоцера-Мерк“.
— Можеш да вкараш „Киоцера“ в играта, така ли?
Сякаш беше застанал на ръба на огромна пропаст. Реши, без много да му мисли, да я прескочи.
— Сигурен съм.
— Сядай. Да изпием по една бира и да поговорим малко по-подробно. След това вероятно ще се наложи да слезем на Земята и да продължим там разговорите.
Дъждът престана малко след петдесетата миля източно от Сан Франциско. Границата между крайбрежната зона на пороя и сухата вътрешна зона беше отсечена като с нож. Зад гърба му продължаваха да се изливат черните водни потоци, но под огромното кърваво око на слънцето пред него се разстилаха изпечените от сушата предпланини на Сиера.
Пътуваше покрай пресъхнали светлокафяви заоблени склонове, по които тук-там бяха накацали бухлатите корони на дъбовите дървета, застанали сякаш на стража посред синкавите ливади, потънали в блещукащи призрачни сенки. Над всичко това се беше облещило безмилостното небе, поръсено с отделни пухкави облачета. Невероятният порой, който заливаше зоната на залива и крайбрежната ивица, нямаше да добави нито капчица към водните запаси на Сан Франциско. Главните му резервоари бяха разположени във вътрешността, в планинските райони, но върху тях не падаше никакъв дъжд и нито едно снежно петънце не сребрееше по билата им.
Цареше пълно спокойствие. Промишленото замърсяване беше задушило повечето градчета в долината на Сакраменто, а изчерпването на водните ресурси беше ликвидирало земеделските стопанства източно от тях. Още по на изток се издигаше импозантната планинска верига Сиера, а зад нея се простираше безрадостната пустош на Невада. Щом прекосеше планината, го чакаше ден и половина пътуване през пустинята.