А сега?
Един гибелен миг, едно погрешно решение и Карпинтър беше изхвърлен, запокитен от превратностите на съдбата върху безнадеждния и пуст бряг на един безмилостен свят. Изведнъж всичко се беше обърнало с краката нагоре: Карпинтър беше изпадналият в беда и нуждаещият се от помощ, а той трябваше да намери разрешение на заплетената ситуация. С тази разлика, че не му хрумваше никакво решение.
Но беше длъжен да измисли нещо. Дължеше му го. И много повече. Трябваше да направи нещо за него. Именно той. Никой друг не беше в състояние да му помогне. Но в момента нищо не му идваше на ум.
Усети, че настроението му се разваля. Представи си Карпинтър да се шляе под знойното и наблъскано с боклуци небе на Чикаго, чужденец в един чужд град сред отровената атмосфера и парниковите парцали, които приличаха на весела коледна украса.
— Ще си лягаме ли? — повтори Роудс.
Изабел се обърна. Усмихна се. Кимна. Погледът й беше предразполагащ, отзивчив, благосклонен. Проблемите на Пол Карпинтър отстъпиха пред избликналото любовно чувство, което го завладя.
„Утре ще й кажа за «Киоцера»“ — обеща си той. Може би ще пропусне подробностите за Ву Фаншуи, но ще сподели за всичко останало — по-голяма лаборатория, бърза кариера, сериозна подкрепа. Тя щеше да разбере желанието му да ускори и да завърши проучванията си. Това беше важно не само за него, но и за всеки човек, за целия свят.
Спомни си миналогодишния й коледен подарък — холочипа с шестсловесната мантра, която се състоеше от основните области на адаптационния му проект:
КОСТИ БЪБРЕЦИ
БЕЛИ ДРОБОВЕ СЪРЦЕ
КОЖА УМ
Тя беше наясно. Беше сигурен, че тя няма да допусне работата му да се превърне в неприятна пречка за техните взаимоотношения. Въпреки цялата си склонност към бомбастични тенденциозни лозунги дълбоко в себе си тя беше убедена, че промените в човешкия организъм са наложителни поради влошаващите се атмосферни обстоятелства. А те наистина се влошаваха въпреки всички мерки за преустановяване на процеса и за отстраняване на последиците от вече нанесените поражения. КОСТИ, БЕЛИ ДРОБОВЕ, КОЖА. БЪБРЕЦИ, СЪРЦЕ, УМ. Пет от шестте трябваше да претърпят радикална промяна. Целият проблем се състоеше в това, да успеят да запазят шестия сравнително непроменен, така че мозъкът що-годе да съхрани човешката си природа.
Изабел прекоси стаята, като остави зад себе си пътека от дрехи. Роудс я последва, без да може да отдели пламнал поглед от потрепващите по стегнатия й гръб мускулчета, от грациозната извивка на изпъкналия под изопнатата й кожа гръбнак и от отнемащата дъха му дъга на тънката й талия. Огромният ореол от яркочервена коса пламтеше като корона върху източената й, нежна шия.
В момента, в който тя влезе в спалнята, телефонът иззвъня.
Кой можеше да бъде по това време?
Роудс включи механично апарата и върху екрана се появи изопнатото лице на Пол Карпинтър. Очите му бяха зачервени. „Говорим за вълка, а той в кошарата“ — помисли си Роудс.
— Съжалявам, че те безпокоя толкова късно, Ник…
— Късно ли? — Наистина беше късно, но Роудс се опита да омаловажи факта. — Тук все още не е чак толкова късно. Но в Чикаго сигурно вече е полунощ. Все още ли си в Чикаго, Пол?
— Засега. — Гласът му беше хрипкав и монотонен. Беше или пиян, или много, много уморен. — Мисля да тръгвам утре. Връщам се в Калифорния.
— Това е чудесно — отвърна искрено Роудс. — Радвам се да го чуя.
Настъпи кратка пауза.
— В Чикаго прекарах приятно. Може би успях да си подредя малко мислите. Но моята приятелка, при която дойдох на гости… нали разбираш, тя си има свой собствен живот и не мога да вися на главата й до безкрайност. Плюс това тук е ужасно, наистина ужасно. Затова си помислих… Калифорния… ново начало…
— Чудесно — повтори Роудс и се презря заради фалшивата приповдигнатост на тона. — Страната на новите начинания.
Страшно му се искаше да предложи нещо конкретно, но не знаеше какво и това го караше да се чувства празен и тъп.
Втренчи поглед в монитора. Гледаха го помътени, изтощени очи. На Карпинтър му беше трудно да фокусира погледа си. Явно беше пиян, прецени Роудс. Симптомите му бяха много добре познати.
— Преди малко се обадих на Йоланда — продължи Карпинтър. — Помислих си, че би могла да ме приеме за няколко дни, докато предприема нещо, нали разбираш, да се огледам за нова работа и тъй нататък…
— Все още е горе. По всяка вероятност се връща утре сутринта.
— Аха. Така си и помислих.
— Тя все още е с оня израелец. Връщат се заедно. И още някакъв тип, с когото са се срещнали там. Доколкото разбрах, мъкне цял антураж със себе си.
— Аха. Значи не мога да разчитам на нея.
— Не.
Последва нова тягостна пауза.
— В такъв случай, Ник, дали… дали не бих могъл…
— Да. Разбира се, че можеш — прекъсна го Роудс. — Тук, при мен? Разбира се, Пол. Знаеш, че винаги си добре дошъл.
— Няма ли да те притеснявам?
— Не се дръж като задник. Слушай, обади се, като тръгнеш, и още веднъж, когато си на около един ден разстояние от Залива. Оставяй съобщения, ако ме няма. Извести ме кога да те очаквам, за да съм тук… Добре ли си, Пол?
— Страхотно. Наистина.
— Пари?
— Оправям се.
— Ще се видим след… колко? Три дни? Или четири?
— По-малко. Нямам търпение. Поздрави Изабел. Все още ли сте заедно?
— Разбира се. Всъщност тя в момента е тук. Ако искаш да си поговорите, ще я…
Но екранът беше опустял.
Вече напълно съблечена, Изабел се появи от спалнята изнервена и нетърпелива. Беше предишната Изабел: гневна, че Роудс е позволил някой да го притеснява точно в този момент.
— Кой беше?
— Пол. От Чикаго. Връща се. Иска да остане за известно време при мен.
Гневът й моментално се изпари. Май наистина беше загрижена за него.
— Как е? — попита тя.
— Изглежда ужасно. Май беше пиян. Нещастното копеле. — Роудс загаси светлините в дневната. — Хайде. Да си лягаме. Преди да е звъннал още някой.