Реши да прибегне до услугите на службата за гости на хотела и си поръча компаньонка за вечерята и за още три часа. Отдавна беше свикнал да ползва услугите на професионалистки, когато се налагаше. Една добра професионалистка винаги съумяваше да прикрие спонтанната си реакция от външния му вид, а и се спестяваха възможните усложнения от евентуално обвързване. Но от физиологичните си нужди — о, ужас! — човек нямаше как да избяга. И слава богу, че съществуваха начини и средства за решаване на въпроса.
Сипа си още бренди и зачака пристигането на компаньонката.
— Не бива да пия повече — каза Карпинтър, докато Роудс вземаше чашата си, за да я напълни отново. — Не издържам на твоето темпо.
— Отпусни си душата — изломоти Роудс. — Майната му на всичко!
Кехлибарената течност плисна в чашата му. Карпинтър не помнеше дали пият уиски или бърбън. „Бърбънът е по-сладък“ — каза си той, но вече беше изгубил вкусовите си усещания. Струваше му се, че пият цяла вечер. За Роудс това несъмнено беше вярно, но и не му се случваше за първи път.
„Дали съм изпил, колкото него? — запита се Карпинтър. — Да. Да. По всяка вероятност.“
— Отпусни си душата — каза Роудс.
Не го ли беше казал вече веднъж? Дали не почваше да се повтаря? Или пък Карпинтър си беше въобразил забележката му, преди да я изрече? Нямаше представа.
Пък и нямаше значение.
— Що да не я отпусна — съгласи се Карпинтър. — Както ти сам го каза, Ник: майната му на всичко!
Карпинтър беше пристигнал в Залива рано същия ден след едно бясно препускане от Чикаго, за което имаше съвсем смътни спомени. Остави колата през цялото време на автоматично управление, като я програмира на най-прекия маршрут между Илинойс и Калифорния с редки почивки само за презареждане на батериите и без да спазва особено стриктно ограниченията на скоростта, а той прекара по-голяма част от пътуването в сън, свит на кълбо на задната седалка като куп непрани дрехи. Единствените проблеми възникнаха, когато колата попадна на някакъв нов карантинен участък и се наложи голямо отклонение в северна посока: помнеше едва-едва и гледката на залязващото над Западна Небраска слънце, напомнящо оловночервена огнена топка; струваше му се, без да е съвсем сигурен, че дълго време прекосяваше огромна, черна и невъобразима равнина, покрита с купчини пепелища и лъскави вулканични отломъци. Нищо друго не беше останало в съзнанието му.
Спомените му от Чикаго бяха по-отчетливи.
Джийн, задъхана от удоволствие в ръцете му в една дълга и гладна нощ на прегръдки. Джийн, която избухва във внезапни и конвулсивни ридания по-късно същата нощ, без да пожелае да сподели причината. Джийн, която му признава, че е станала католичка и иска да се помоли за него. Джийн, която накрая го отблъсква, на разсъмване, като му заявява, че няма никакъв опит в правенето на любов и това е всичко, което би могла да понесе за момента.
Двамата, с маски и заредени с пълни дози серум, крачат хванати ръка за ръка в знойния ден, който е в състояние да накара и Сатаната да тъгува за ада, а мръснозеленото небе над главите им прилича на повръщано. Миризмата на развалени яйца от сероводорода прониква дори през маските. Отровеният въздух и киселинните дъждове са издълбали върху каменните фасади на огромните старинни сгради фантасмагорични готически парапети и всевъзможно островърхи кулички.
Джийн, която късно същия ден е навлякла някакъв раздърпан пеньоар, за да скрие тялото си от него, твърдейки, че е прекалено грозна, за да му позволи да я гледа на светло, и истински ядосана от думите му, че е луда и че тялото й наистина е хубаво.
Джийн, която му казва най-накрая: „Чудесно беше, че дойде, Пол. Не те лъжа. Че всичко това се случи, след като толкова дълго време се преструвахме. Но сега, ако мислиш, че имаш достатъчно сили, за да си тръгнеш — сега…“
Допива последните й жалки запаси от алкохол и в типичен за Ник Роудс стил тържествено връща всичко на мястото му. Опитва се да се свърже с Йоланда в Бъркли, като се надява, че незабавното му насочване към друга жена няма да разстрои Джийн прекалено силно. Отговаря му телефонният секретар — никакво съобщение къде би могъл да я намери. Обажда се на Ник. Самопоканва се да отседне при него. Казва на Джийн, че незабавно тръгва за Калифорния, и лицето й придобива печален израз. Дали трябваше да приеме думите й, че иска да я остави, за чиста монета. „Сега е среднощ, Пол“ — казва му тя. „Нищо. Чака ме дълъг път. По-добре да тръгвам“ — отвръща той. Влагата в очите й. Сълзи от мъка? Или от облекчение? Може би и двете.