— Пристанища. Бури.
Роудс отново вдигна чашата за наздравица. Изпи я до дъно и наля и на двамата.
— По-полека — възропта Карпинтър. — Нямам твоите способности.
— Имаш, имаш. Но не си ги пробвал.
Сипа в чашата си и доля чашата на Карпинтър. Замисли се за миг, загледан в обувките си. Накрая каза:
— Мисля, че ще приема работата в „Киоцера“.
— О?
— Все още не съм сигурен, но е някъде шейсет на четирийсет. Дори седемдесет на трийсет. Ще им съобщя окончателното си решение вдругиден.
— Ще приемеш. Сигурен съм.
— Боя се. С Ву Фаншуи можем да постигнем истински чудеса. Там е проблемът. Старият страх от успеха.
— Може да те плаши, но и много го обичаш. Приеми тази работа, Ник. Давай, превърни всички в научнофантастични чудовища. Този шибан свят не заслужава нищо друго.
— Правилно. Наздраве.
— Наздраве. До дъно.
Двамата се изхилиха.
— Ако отида в „Киоцера“ — продължи Роудс, — може да намеря местенце за теб. Какво ще кажеш?
— Сигурно се майтапиш. Както и Йоланда. Разправяше ми преди малко, че ще говори с приятеля си Фаркас да ми намери работа при тях. И двамата ли сте си загубили ума? Забрави ли, че именно аз изоставих техните хора в открития океан?
— Много скоро въобще няма да обръщат внимание на цялата тази история. Мога да ги накарам да те назначат — като услуга, че отивам при тях. На Фаркас сигурно ще му е по-лесно да го направи. Ще си смениш името, за да не бъде толкова фрапантно, и ще ти намерят нещичко. Сигурно от някое по-ниско стъпало, но постепенно ще се изкачиш отново. Добродетелта винаги се възнаграждава.
— Не ставай луд. Въобще няма да се занимават с мен.
— Познавам там един от ниво три. Съвсем сериозно. Ако му кажа, че не може да ме назначи, докато не назначи и мой приятел, който е имал неприятности напоследък, но е готов да поправи грешката си под ново име, да започне отново…
— Не го прави.
— Защо не?
— Тъпо е. Тъпо и невъзможно. Не си го мисли дори, Ник. Моля те.
— И какво ще правиш?
— Неизвестно защо всеки ми задава този въпрос. Не знам — това е отговорът ми. Но не мисля, че имам някакви шансове в „Киоцера“.
— Може и да си прав. Ето. Пийни още едно.
— Не бива. Не издържам на твоето темпо.
— Отпусни си душата. Майната му на всичко.
Някъде посреднощ Карпинтър установи без каквото и да е притеснение, че изпада в делириум. Двамата с Роудс продължаваха да стоят на масата, върху която имаше две или три празни бутилки — подробностите бяха започнали да му се губят, — а Роудс продължаваше да долива алкохол в чашите им като видиотен барман андроид. Разговорът отдавна беше изчерпан. Светлините на Сан Франциско бяха започнала да гаснат една по една. Вероятно беше два или три, или четири часът сутринта.
Прозорците бяха обрасли в пълзящи растения. Огромни змиеподобни пълзящи растения, дебели колкото ръцете му, с малки, напомнящи октоподи израстъци и тежки кичури листа. Всичко беше потънало в зеленина. Зад прозорците се стелеше зелена мъгла. Валеше лек, монотонен зелен дъжд. Постоянната засуха беше изчезнала по някакъв магически начин и Заливът на Сан Франциско се беше превърнал в част от световния парник, обрасъл в тропическа растителност.
Карпинтър погледна навън, взирайки се през гъстата зеленина. Настъпилата само за една нощ промяна беше изумителна. Хълмовете бяха окъпани в зелени отблясъци. Всичко беше покрито с пълзящи растения, огромни папрати, гигантски непознати шубраци с колосални лъскави листа и грамадни набъбнали цветове в крещящи краски. Светът се беше превърнал в чудовищна градина, играчка в ръцете на зъл магьосник. Валеше непрестанен дъжд, а растителността под него ежеминутно се разлистваше и покриваше все нови и нови пространства във всички посоки.
— Да се поразходим — каза Карпинтър на Роудс и двамата минаха през херметизираните прозорци и се понесоха из потъналия във влажна зеленина свят.
Свят, потънал в странни отблясъци. Беше осеян с бледи фосфоресциращи огньове. Въздухът беше гъст, влажен и стипчивосладък. Сякаш всичко беше тапицирано с кожа. Не, не кожа, а особен вид гъбички, плътна покривка от плесен. От издути мехове периодично избухваха облаци черни спори, понасяха се във всички посоки, докато намерят някоя малка цепнатина, за която се прикрепяха и поникваха светкавично. Не се виждаше нито един остър ръб, никаква открита повърхност: всичко беше покрито с плесен. Огромните, сякаш подпухнали дървета бяха отрупани с всевъзможни странни израстъци.
Луната едва блещукаше през мъглата. Диви бамбукови мутанти скриваха сипаничавото й лице. От нея по небето се процеждаха капки зелена кръв.