— Ти ме помоли.
Излъчванията й се качиха още по-нагоре.
— Предполагах, че можеш да намериш нещо за него в „Киоцера“. Не съм очаквала да го поканиш за това.
— Аха. Разбирам. — Карпинтър все още не се появяваше. — Смяташ ли, че присъствието му тук представлява някаква опасност?
— Не, разбира се. Защо стана толкова подозрителен изведнъж?
— Предполагам, че е от нерви. И аз имам нерви.
— Никога не бих допуснала.
— Но все пак имам. Кажи ми, Йоланда: колко добре познаваш Карпинтър?
— Приятел на мой приятел, нищо повече.
— И това е всичко?
— Е…
Тя се изчерви, Фаркас го усети по инфрачервеното й излъчване.
— Не говоря за леглото. Откога го познаваш? Година? Три години?
— О, не, нищо подобно. Срещнах го преди няколко месеца на една вечеря с Ник Роудс, Изабел и Марти. Току-що беше пристигнал в Сан Франциско и Ник ме помоли да му правя компания. Всъщност това е всичко — една-единствена вечер.
Усети, че го свива под лъжичката. „Позволил си на тая патка да те превърне в палячо“ — помисли си мрачно той.
— Но наистина не допускам — продължи тя, — че би могъл да представлява някаква опасност за нас. Всичко, което знам за него, ме кара да мисля, че е изключително интелигентен и способен…
— Добре. Достатъчно. Връща се.
Планът беше да вечерят отделно — Енрон и Йоланда някъде, Фаркас и Карпинтър сами, Давидов с мистериозната си компания от Лос Анджелис. Когато се разделяха, Йоланда дръпна настрана Карпинтър във фоайето.
— Внимавай с Фаркас — пошепна тя.
— Какво искаш да кажеш? Какво да внимавам?
— Няма ти доверие.
— Но той сам ме покани.
— Знам. Нещо му се върти в главата. Вероятно Марти му е наговорил нещо за теб.
— Марти ли? Но той няма никакви причини да смята, че…
— Знаеш ги евреите. Параноята им е национално хоби.
— За какво става дума?
— Не съм сигурна — поклати глава тя. — Току-що Фаркас ме разпитваше за теб. Дали не те смятам за опасен. Колко добре те познавам. Каза, че е от нерви. Може и така да е, но аз бих внимавала, ако бях на твое място.
— Добре. Ще внимавам.
— Не го изпускай от очи. Нищо не е в състояние да го спре, а плюс това е ужасно силен и бърз. Вижда във всички посоки едновременно. Може да стане много опасен. Знам на какво е способен. Веднъж спах с него, само веднъж — никога не съм срещала такъв мъж. Толкова бърз и толкова силен. — Йоланда бръкна в чантичката си и измъкна три малки осмоъгълни жълти таблетки. — Ето. Вземи ги и ги задръж. Ако имаш проблеми, може да ти помогнат.
Тя ги притисна в дланта му.
— Стимулант ли е това?
— Да. Вземал ли си някога?
— От време на време.
— В такъв случай знаеш. Едно е достатъчно при нормални обстоятелства. Две при екстрени.
— Сигурна ли си, че Фаркас е намислил някаква гадост? Или и твоите нерви не издържат?
— Може и да е така. Но той наистина ме разпитваше за теб. Дали ти имам доверие и други такива. Никак не ми хареса, но може и да си въобразявам. Просто внимавай. Това е всичко.
— Добре.
— А твоите нерви? Не са ли изопнати?
— Не — отвърна Карпинтър. — Вече не ми пука за нищо. Сигурно отдавна са изпращели на късо — усмихна й се той и бързо я целуна по бузата. — Благодаря за хапчетата. И за предупреждението.
— Моля.
Ранна самотна вечеря. След това гледане на видео в стаята. После в леглото. Утре е големият ден. Ранно пиле рано пее.
„Знам на какво е способен. Веднъж, спах с него, само веднъж.“
Само веднъж. Я виж ти. Бързо действаше тази девойка.
Е, утре всичко ще стане ясно.
Тази нощ Карпинтър сънува, че се намира в открития океан на някаква яхта, с която пресичаше сам Пасифика от Калифорния до Хаваите. Но това ставаше в някакво друго време и в някакъв друг свят, защото небето беше ясно и синьо, а прохладният морски ветрец довяваше до ноздрите му свежия дъх на сол вместо тежкия мирис на азотен окис и водната повърхност беше чиста и прозрачна, без червените туфи сгърчени водорасли мутанти, нито фосфоресциращите стада медузи, нито превърналите се в катран вкаменелости от двайсети век.
Беше облечен само в изпокъсани, срязани джинси, но въобще не се страхуваше от слънцето, което изгряваше всяка сутрин без мрачния ореол от парникови газове и разпръскваше мека, нежна, почти ласкава светлина над океана. Вятърът пееше в изопнатите платна, сутрин, след като приключеше с обичайните си занимания, вземаше някоя книга или подрънкваше на китара до обяд. След това мяташе спасителното въже зад борда и скачаше след него, цамбуркайки покрай яхтата в кристалната, кадифена, топла, съвършено чиста вода. А следобед…