Експлозията приличаше на внезапно разцъфнало алено цвете. Последвана от втори червен блясък, трети…
Роудс тъкмо почистваше бюрото си, когато сигналната лампичка светна.
— Господин Пол Карпинтър иска да ви види, доктор Роудс — обяви андроидът.
Беше последният му ден в „Сантачиара текнолъджис“ и имаше да свърши милион неща, но едва ли би могъл да каже на Пол, че е прекалено зает, за да се срещнат.
— Покани го да влезе — каза Роудс.
Карпинтър изглеждаше невероятно променен. Само за седмица-две беше отслабнал с десетина килограма и беше остарял с десетина години. Лицето му беше измършавяло, зачервените му очи гледаха безизразно, а дългата му жълта коса беше изгубила блясъка си. Беше обръснал брадата си, което Роудс изобщо не си спомняше да е правил друг път, и изпитата и издължена долна половина на лицето му придаваше вид на непознат човек.
— Пол — прегърна го с две ръце Роудс. — Здравей, приятелю. Как си!
Сякаш беше прегърнал чувал с кокали.
Върху лицето на Карпинтър се появи някаква призрачна, мрачна усмивка.
— Побъркани времена — каза тихо той.
— Без съмнение. Ще пийнеш ли?
— Не.
— И аз не искам — присъедини се Роудс.
Върху лицето на Карпинтър отново се появи някакво подобие на усмивка.
— Да не си се отказал?
— Аз ли? Няма начин. Това е за цял живот, приятелю. Но в момента мога да мина и без пиячка. Няма ли да седнеш? Отдъхни.
— Да отдъхна, казваш — изкиска се глухо Карпинтър и посочи към касетите и купчините кубчета и дискети. — Стягаш ли се за някъде?
— Това е последният ми ден тук. В понеделник започвам в „Киоцера“.
— Браво на теб.
— Вземам повечето хора със себе си. Хабърд, Ван Влиет, Рихтер, Шиапарели, Коен — основните фигури. Естествено, „Самурай“ са направо в ужас. Говори се за голям съдебен процес. Но това не е мой проблем.
— Не е ли?
— „Киоцера“ дава пълни гаранции.
— Чудесно. Радвам се за теб, Ник. Върви там и подложи всичко живо на своето генно инженерство. Направи, каквото трябва. Създай нова човешка раса, която да диша метан и да пие солна киселина. Направи го, Ник. Заедно с доктор Ву.
— Все още не съм разговарял с Ву. Засега е на Корнукопия и подготвя екипажа за междузвездния полет.
— На Корнукопия ли?
— Изследователският спътник на „Киоцера“. На една крачка от…
— А, да — каза Карпинтър.
Известно време двамата не казаха нищо.
— Много шибана история. Този Валпарайсо Нуево.
— Да.
— Изабел изобщо не може да се оправи. Йоланда беше най-добрата й приятелка.
— Знам. Невероятна жизненост притежаваше тази жена! Просто не мога да повярвам, че…
— Аз също.
— Видях експлозията. Седнал в совалката, наблюдавах и си мислех — за Йоланда, за Енрон, за Давидов. И за стотиците хиляди. Но най-вече за Йоланда. Йоланда. Йоланда.
— Не говори за това, Пол. Недей дори да мислиш.
— Прав си.
— Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш?
— Виж какво, ако ти се пие…
— На мен не. На теб.
— Не смея дори да докосна пиене. Взех свръхдоза, докато бях там. Спаси ми живота, но ми разби нервите за дълго време.
— Стимулантите са ти спасили живота?
— Дълга история — отвърна Карпинтър. — Фаркас реши, че трябва да ме ликвидира, и Йоланда ми даде няколко от нейните хапчета, и… о, по дяволите. По дяволите, Ник. Въобще не ми се говори за това.
— Не говори.
Беше му непоносимо да го гледа — Карпинтър представляваше истинска развалина. Много му се беше събрало: историята покрай айсберга, уволнението, пътуването до Чикаго, взривяването на сателита…
Пак дълго мълчание.
„Удобството на едно старо приятелство е, че когато настъпи момент, в който е по-добре да не казваш нищо, просто млъкваш и толкова“ — помисли си Роудс. И на другия всичко му е ясно.
Не след дълго тишината започна да го измъчва.
— Е, Пол? — попита тихо той. — Сега какво? Имаш ли нещо предвид?
— Да. Имам.
Роудс изчака.
— Обратно в космоса — продължи Карпинтър. — Трябва да се махна от тук. Със Земята е свършено, Ник. Поне за мен. Нямам никого освен теб. И Джийн може би, но това не е сериозно. А и не искам да й обърквам допълнително живота, така че най-добре да я оставя на мира. Не искам да се мотам наоколо и да гледам как всичко се разпада.
— Няма да се разпадне. Всичко ще се оправи. Или по-скоро, ще се приспособим към онова, което неминуемо ще настъпи.
— Чудесно. Приспособявай, Ник, желая ти успех. Но аз трябва да се омитам.
— На кой сателит смяташ да се установиш?