Посещението му не доведе до някакъв конкретен резултат. Хуанито не би могъл да рискува да задава въпроси, а наблюденията му не го насочиха по никаква следа. Все пак той остана с твърдото убеждение, че отговорът бе Ел Мирадор.
— Заведи ме там — заяви Фаркас.
— Не мога. Там не гледат с добро око на чужденците. Ще стърчиш като някакъв динозавър.
— Заведи ме — повтори Фаркас.
— Ако Ву наистина е там и само те зърне, ще разбере, че го търсиш, и моментално ще изчезне.
— Заведи ме в Ел Мирадор — настоя Фаркас. — Аз плащам, а ти изпълняваш, доколкото си спомням.
— Прав си. Да вървим в Ел Мирадор.
Беше десет часът сутринта и Ник Роудс все не можеше да се начуди на времето. Имайки предвид сезона и характерните за това време на годината атмосферни условия, денят бе невероятно светъл и ясен: фотохимичната интензивност бе много по-ниска от обичайната, почти нямаше мъгла и иззад неизбежните ивици от атмосферни боклуци от парниковия ефект прозираха късчета синьо — или почти синьо — небе.
Беше чел в разни детски книжки за сини небеса, когато беше малко момче, но рядко бе имал възможност да ги види през последните трийсетина години. По неизвестни причини обаче днес времето бе ясно. Или поне относително ясно. От офиса му на тринайсетия етаж на стройната и грациозна кула на „Сантачиара текнолъджис“ се разкриваше 360-градусова гледка към целия Сан Франциско чак до Бъркли хилс, които се простираха на четири — пет километра южно от университетското градче: мостовете, трепкащата водна повърхност, приличащото на красива играчка градче от другата страна на залива, заоблените хълмове зад гърба му, покрити с изсъхнала жълтеникава трева. От такова разстояние не се забелязваше пълзящата навсякъде корозия, причинена от неумолимите газове и изпарения. А над всичко се извисяваше небесният купол, голяма част от който точно в този момент изглеждаше изумително синя. В такъв ден бе невъзможно да се съсредоточиш върху работата. Роудс крачеше от прозорец до прозорец и не можеше да се насити на гледката.
Страхотен ден наистина. Но знаеше много добре, че няма да е за дълго, и беше прав.
Сигналната лампичка светна и той дочу безизразния андроиден глас: „Доктор Ван Влиет ви търси на трета линия, доктор Роудс. Иска да знае дали вече имате становище по доклада му.“
Усети, че му се гади. Беше прекалено рано, за да спори с Ван Влиет и да се сблъсква с произтичащите от това усложнения.
— Кажи му, че имам съвещание и ще му се обадя по-късно — отвърна автоматично Роудс.
Ник Роудс бе директор на проучванията по Програмата за оцеляване и приспособяване в „Сантачиара текнолъджис“, което означаваше, че изкарва парите си, опитвайки се да открие начини за превръщане на човешките същества в нещо по-човешко или по-малко човешко — тъкмо това все още не му бе особено ясно. „Сантачиара текнолъджис“ бе филиал на „Самурай индъстрис“, мегакорпорацията, която притежаваше почти всички дялове от вселената, които не бяха собственост на „Киоцера-Мерк“, ООД. А Алекс Ван Влиет бе по всяка вероятност най-блестящият (и най-агресивният) от екипа млади и запалени генни инженери. По общо мнение той бе разработил съвършено нов адаптационен план, основаващ се на отстраняването на хемоглобина, и според тези, които бяха чули обясненията му, имаше реални шансове да пробие. Това бе съвършено нова гледна точка, която според Роудс беше доста опасна, без точно да знае защо. Но знаеше, че точно в този момент би предпочел да избегне разговор с Ван Влиет.
„Не от страх“, каза си Роудс. По-скоро по морални съображения. Според него имаше известна разлика. Рано или късно щеше да си изясни вътрешните противоречия, в които напоследък се бе оплел, и да се оправи с Ван Влиет. „Само не сега“, помисли си Роудс. Не сега, нали?
Върна се на бюрото.
То изглеждаше доста внушително с обширния си гладък и идеално полиран плот във формата на бумеранг, боядисан в червено. Бе изработен от дънера на рядко дърво, докарано от сърцето на някаква южноамериканска тропическа гора и купен на баснословна цена — един милион долара. Върху него цареше абсолютен безпорядък: в единия ъгъл бяха струпани информационни кубове, до тях видеокасети, огромна купчина виртуални дискове, между които и макетите с предложенията на Ван Влиет откъм далечния край на бюрото. Вляво под повърхността се намираше контролно табло за всички електронни уреди в кабинета; вдясно бе разположено барче с кристална брава, в което имаше малка колекция коняци и уиски, лична собственост на доктора на науките Никълъс Роудс. А в средата, точно до таблото за комуникация, стоеше елегантният шестогранен холочип, подарен му от неговата приятелка Изабел Мартин за Коледа, върху всяка от чиито страни бе изписана с пламтящи букви (ако ги гледаш под съответния ъгъл) по една от шестте думи, с които Роудс формулираше дейностите на своя отдел: