А ако Ван Влиет има право относно приложимостта на своя проект, а аз греша…
Погледна към ръцете си, които леко потрепваха. Опъна пръсти, за да преодолее треперенето. Натисна копчето, като включи този път Ван Влиет от самото начало.
Ван Влиет се ухили насреща му самоуверено и свойски, сякаш бяха стари приятели. Доколкото си спомняше, беше само на двайсет и четири. Почти син можеше да му бъде. Вече четиридесетгодишен, досега Роудс не бе изпитвал на гърба си агресивността на следващото поколение и усещането не му достави особено удоволствие.
„В това свое встъпление искам да предложа да пристъпим към фундаментална преоценка на досегашните ни усилия, изхождайки от предпоставката, че когато сме изправени пред екстремна ситуация, единствено разумни са екстремните мерки.“
Изображението на Ван Влиет изчезна и на негово място се появи прекрасно женско създание в широка, свободно падаща по тялото дреха. Крехкото същество крачеше през гора на фона на навъсено, тъмнозелено небе. Изящна и стройна прерафаелитова мадона с очарователни черти. И обгърналият я от всички страни смъртоносен въздух, зловонен и сплут като фекален разтвор. Което изобщо не я притесняваше. Роудс забеляза изящните й ноздри ритмично да вдишват тази гадост, докато девойчето весело си тананикаше някаква песничка и танцуваше в такт с мелодията.
Роудс се досети, че това е нещо като реклама на новата човешка раса, която Ван Влиет възнамеряваше да създаде. Нима наистина този отвратителен бъдещ свят щеше да бъде населен с подобни очарователни феи?
„Никакъв сериозен аргумент не би могъл да обори преценката ни, че в рамките на три-четири, най-много шест поколения, въздухът на тази планета ще стане негоден за ползване от страна на човешката раса при настоящото устройство и функциониране на нейните органи и системи. Независимо от всякакви предпазни мерки вече е ясно, че парниковият ефект отдавна има необратим характер и продължаващото обгазяване на атмосферата със замърсители ще доведе до прекрачване на долната допустима граница на окисляване, когато ще са живи правнуците на днешните новородени.
Тъй като не сме в състояние да пристъпим към макропреустройство на нашата атмосфера, за да възстановим състава й от прединдустриалната епоха, което се налага поради непредотвратимото отделяне на огромни количества въглеводород, изхвърлян в земните океани и в твърдо състояние през безотговорните деветнайсети и двайсети век, тук, в «Сантачиара», решихме вместо това да направим опит за микропреустройство на човешкия геном, за да го подготвим за неминуемите промени. В момента се проучват различни адаптационни програми с различна степен на сложност, но категоричното ми мнение след обстойно запознаване и анализ на цялостната програма на «Сантачиара» в настоящия момент е, че тя е базирана на полумерки, което я обрича на неминуем неуспех и…“
„Исусе Христе, помисли си Роудс, и се хили право насреща ми!“
Беше го слушал достатъчно дълго, поне за момента. Натисна бутона. Ван Влиет изчезна.
„Госпожа Мартин се обажда на първа линия“ — обяви веднага говорителят.
Благодарен, че това ще го разсее, Роудс включи изображението. Образът на Изабел изплува пред него — слаба, енергична жена със странно нехармонични черти. Остри, блестящи сиво-виолетови очи; изящно изваян, деликатен нос; меки, плътни устни: нищо не пасваше едно на друго. Миналата пролет бе боядисала косата си във вулканичночервено и той все още не бе свикнал с цвета.
Както винаги, тя подхвана безцеремонно:
— Каква е тази вечеря с някакъв си израелец довечера, Ник? Нали щяхме да ходим в Сосалито… — Тя неочаквано спря. — Ник? Изглеждаш толкова странно, Ник!
— Така ли? В какъв смисъл?
— Изразът ти е толкова напрегнат. Зениците ти са разширени. Има някакъв проблем, нали?
Изабел винаги моментално забелязваше всяка соматична промяна в него. Но това беше работата й в края на краищата: беше кинетичен терапевт. Езикът на тялото за Изабел бе като майчин. Глупаво бе да се опитваш да криеш нещо от нея. Поддържаха връзка вече в продължение на две години и половина. Бяха започнали да го подпитват кога ще се женят.
Гледаше го с проницателния си професионален поглед: мама Изабел, винаги готова да се притече на помощ, за да те освободи от терзанието. Разказвай, скъпи. Кажи какво те мъчи, за да ти олекне.
— Неприятна сутрин, госпожо — започна Роудс. — Преди два-три дни едно от моите момчета ми връчи идиотското си и възможно най-радикално адаптационно предложение, което съм виждал някога. Идеята е наистина революционна. Днес за първи път имах време да го погледна. Стигнах до половината и съм прекалено потиснат, за да продължа.