Червенокосата бавно отстъпваше разтреперана. Фаркас, изглежда, не забелязваше това.
— Не — отвърна тя. — Беше толкова отдавна. Каквито и да са били уменията ми, всичко съм забравил, всичко съм забравил.
„Значи все пак Фаркас се оказа прав“, помисли си Хуанито. Това несъмнено бе доктор Ву.
— Може да изкарате опреснителен курс — не спираше Фаркас. — Не е възможно човек с такива изключителни способности като вашите да забрави всичко, не съм ли прав?
— Не. Моля ви. Оставете ме.
Хуанито наистина бе изумен колко погрешна е била представата му през цялото време. Изобщо не ставаше дума за никакво отмъщение. Рядко се бе заблуждавал до такава степен. Сега му бе съвършено ясно, че Фаркас не бе пристигнал с намерението да си го върне. А за да сключи сделка. От името на „Киоцера — Мерк“. Изобщо не му минаваше и през ума да си отмъщава. И не изпитваше никакъв гняв към генетичния хирург заради онова, което му бе сторил преди толкова време. Абсолютно никакъв.
В този момент Фаркас му изглеждаше още по-странен и непредсказуем.
— Какво ще кажете? — попита повторно той.
Вместо да отговори, жената… Ву… отстъпи още няколко крачки. Тя… той… както и да е… сякаш всяка секунда бе готов да хукне.
— Къде отива той? — попита неочаквано Фаркас. — Хуанито, не му позволявай да се измъкне!
Ву продължаваше да отстъпва бързо към вътрешните помещения на кафенето, Фаркас направи рязък жест с ръка и Хуанито го последва. С оръжието, което носи, може да го зашемети от петнайсетина крачки разстояние. Но не може да го направи пред очите на цялата тази тълпа, особено при положение, че е под закрила и че се намират в Ел Мирадор. Поне петдесетина души моментално щяха да се нахвърлят отгоре му. Щяха да го заловят, да го пребият, да го обрежат и да продадат кожичката му на хората на генералисимуса за две кали и половина.
Кафенето бе претъпкано и полумрачно. Хуанито мерна жената някъде в дъното, близо до стаите за почивка. „Продължавай, каза си той наум. Влез в дамската тоалетна. И там ще те намеря, щом трябва. Нищо няма да ме спре.“
Но тя подмина помещенията и се вмъкна в някаква ниша до кухнята. Двама натоварени с подноси келнери се зададоха насреща му, изгледаха го гневно и го скастриха да се отстрани от пътя им. Когато ги отмина, вече бе загубил от погледа си червенокосата. Ако я изтърве, ще има големи проблеми с Фаркас. Той сигурно ще получи истеричен пристъп. И по всяка вероятност няма да му плати седмичната надница. Изгаря с цели две хиляди кали, без да смята допълнителните разходи.
В този момент една ръка се протегна от сянката, сграбчи го за китката с изненадваща ярост и го вмъкна в тясна стаичка, потънала в зеленикава мъгла, която струеше от някаква странна машина върху далечната стена. Червенокосата го гледаше обезумяла.
— Иска да ме убие, нали? Всичко, дето го разправя, е лъжа, нали?
— Мисля, че не е — отвърна Хуанито.
— Никой не би се съгласил доброволно да заместят очите му със сляпо зрение.
— Откъде да знам? Хората са способни на какви ли не щуротии. Но ако искаше да те убие, мисля, че би действал по друг начин.
— Иска да ме махне от Валпарайсо и да ме убие някъде другаде.
— Не знам — призна Хуанито. — Не ми разкрива плановете си. Аз само си върша работата.
— Колко ти плати, за да ме откриеш? — И повтори яростно: — Колко? — След което метна светкавичен поглед към пъхнатата в джоба му ръка. — Знам, че си въоръжен. Остави го в джоба си и само ми отговори. Колко?
— Три хиляди кали седмично — измърмори Хуанито, леко надувайки цифрата.
— Ще ти дам пет, за да ме отървеш от него.
Това се казва обрат. Хуанито се поколеба. Да се откаже от Фаркас? Беше ли способен на такава светкавична смяна? Ще бъде ли професионално, ако го направи заради по-добрата оферта?
— Осем — каза след малко той.
Защо не, по дяволите? С нищо не бе задължен на Фаркас. Тук всеки има право на убежище: състрадателните чувства на Върховния осигуряваха защита и на Ву. И задължение на всеки бе да защитава съгражданите си от евентуални опасности. В края на краищата осем хиляди кали са доста солидна пачка.
— Шест и петстотин.
— Осем или край на разговора. И то веднага. Носиш ли си ръкавицата?
Жената, която се оказа д-р Ву Фаншуи, промърмори ядосано и измъкна подвижния си терминал.