Той посочи с ръка към залива зад плексигласовите прозорци.
— Не те разбирам — каза Карпинтър.
— Нали виждаш онези зелени подутини над водата навътре от брега? Това са чудовищни водорасли. Някакви мутанти, широки трийсетина сантиметра и бог знае колко дълги. Довлякоха се преди няколко години от Монтерей. Заливът е задръстен от тях. Растат с около метър на месец. Комисията за околната среда докара морски крави с надеждата да прочисти малко водата.
— Морски крави?
— Тревопасни водни бозайници от Индийския океан. Грозни като смъртта, но безопасни. Ужасно глупаво изглеждат и са фактически слепи. Консумират огромни количества водорасли. Лакоми са като прасета. Проблемът е, че самите те са предпочитана храна за крокодилите.
— Крокодили… — повтори глупаво Карпинтър.
— Именно. В залива на Сан Франциско. Най-после успяха да се домъкнат от Лос Анджелис и се чувстват отлично.
— Не мога да повярвам. Крокодили тук?
— Ще ти се наложи да повярваш. Скоро ще ги има и в Пъджит саунд.
Карпинтър се загледа към залива. Знаеше, че крокодилите бяха започнали да се завръщат заедно с глобалното затопляне на климата. Още когато бе малък, бяха поели от Мексико към Сан Диего. В един свят, в който повечето видове бяха на изчезване, древните мезозойски влечуги преживяваха необясним разцвет.
Пъплеха навсякъде из изнемогващата от жегата Флорида, т.е. мъничкото, което бе останало от нея след потъването на крайбрежните райони. Не можеше да се изпикаеш, без някой крокодил да ти се ухили от тоалетната чиния. Но Калифорния? Крокита в залива на Сан Франциско? Такова чудо не се бе случвало. Това вече бе направо гадно.
— Остава само да се появят и тиранозаври — измърмори Карпинтър.
— И това ни е предостатъчно. Заливът гъмжи от гигантски водорасли и от гигантски крави, които ядат водораслите, и от гигантски крокодили, които ядат кравите, а те имат нахалството да твърдят, че аз създавам чудовища. При положение че отвсякъде ни заобикалят чудовища и всеки ден се появяват нови и нови. За бога, Пол, това направо ме подлудява!
Роудс се усмихна притеснено, сякаш за да заличи ефекта от избухването си. „Винаги бе успявал да прикрие чувствата си, помисли си Карпинтър. Нещо наистина го притеснява, щом си позволява да се оплаква.“
Никой от двамата не погледна менюто до този момент.
— Имах отвратителен ден — продължи след малко Роудс с по-спокоен тон. — Малък служебен проблем. Едно от онези студенокръвни и съвършено оперирани от морал момченца, което на всичкото отгоре се оказа и гений и защити докторат на деветнайсет години, та той, значи, отново е измислил нещо или поне твърди, че е измислил заместител на хемоглобина на базата на смъртоносните метални соли. Проектът му бъка от самонадеяност и неясноти. Но ако се окаже осъществим, това ще доведе до пълно префасониране на човешкия организъм, което би ни дало възможност да се справим с почти всякакви екологични проблеми, които се задават насреща ни.
— Тогава какъв е проблемът? Не е ли осъществим?
— Проблемът е, че би могъл да се осъществи. Според мен шансовете са деветдесет и девет към едно. Но понякога и още по-малки шансове се сбъдват, нали?
— И ако се сбъдне…?
— Ако се сбъдне, този свят наистина ще се напълни с научнофантастични чудовища вместо с хора. Да се смени хемоглобинът, означава да се промени цялостният химически състав на кръвта, да се преустроят кръвообращението и дихателната система, освен това белите дробове трябва да претърпят кардинални преобразования поради промените в състава на атмосферата, което важи и за бъбреците, и за структурата на скелета поради промените в калция, което пък… По дяволите, Пол, това същество може би чудесно ще се приспособи към новите условия, но какво ще бъде то всъщност? Нима може да бъде наречено човек? Направо съм ужасен. Ще ми се това момче да бъде изпратено в Сибир да отглежда краставици, преди да е успяло да попълни пъзела си и да е осмислило докрай идеята си.
Карпинтър изпита смущение. Сякаш Ник му бе предал чувствата си по индукция.
— Наистина не искам да ти досаждам, но само преди пет минути заяви, че целта ти е да служиш на човечеството, за да се справи с променящите се планетарни условия.
— Да. Но искам да си останем хора.
— Дори ако светът стане неподходящ за човека?
Роудс извърна поглед.
— Разбирам противоречието. Но нищо не мога да направя. Всичко това ме измъчва. От една страна, съм убеден, че това, с което се занимавам, е от съдбоносно значение за оцеляването на човечеството, но от друга, се ужасявам от сериозността на последиците от собствената ми работа. Наистина имам чувството, че се движа едновременно в две посоки. Но като изпълнителен войник продължавам да върша изследванията си, постигам своите малки победи и избягвам да си задавам големи въпроси. И изведнъж някакво хлапе Алекс Ван Влиет изскача изневиделица и твърди, че е намерило решение на всички въпроси, и ме принуждава да се усъмня в смисъла на самата крайна цел. По дяволите, дай да си поръчаме нещо за ядене, Пол.