Карпинтър поръча по компютъра каквото дойде: хамбургер, някаква риба, салата от зеле, все старомодни ястия, приготвени по всяка вероятност от някаква синтетика или от рециклирана сепия и водорасли, но това в момента нямаше значение. Не изпитваше особен глад.
Роудс бе поръчал напитки. Поемаше алкохола като вода без видими последици. Карпинтър си даде сметка, че всъщност от ученическите им години Роудс не се бе променил почти никак. И тогава често търсеше съветите и закрилата му. Макар и да бе по-млад, Карпинтър винаги се бе чувствал по-възрастен и по-способен при решаването на практически проблеми. Роудс притежаваше съвършеното умение да се забърква в усложнения от най-различен характер — момичета, политически спорове, учители, надежди и планове за бъдещето и какво ли още не — и по-прагматичният и праволинеен Карпинтър винаги бе успявал да измъкне по-големия си приятел от лабиринтите, в които сам се натрисаше. Сега Роудс бе станал известен учен, високо ценен от важните клечки в компанията, постигнал главоломна кариера и вероятно печелеше десет пъти повече от него, но Карпинтър усещаше, че нищо не бе се променило от юношеските им години. Той си бе останал същото безпомощно момче, което се спъваше в безбройните препятствия, които светът изпречваше по пътя му.
Май наистина няма да е зле да смени темата.
— Как върви животът? — попита Карпинтър. — Предполагам, не си се оженил?
Веднага усети, че сбърка. Глупак.
— Не — отвърна Роудс, очевидно притеснен от въпроса.
Макар и късно, Карпинтър осъзна, че раната от проваления му преди осем години брак още не бе зараснала. Роудс безумно обичаше жена си и бе преживял раздялата като огромно поражение.
— Поддържам една връзка. Постоянно имаме проблеми. Красива, интелигентна, секси, умее да говори. Имаме различни мнения по някои въпроси.
— Обикновено е така.
— Отявлен хуманист. Нали знаеш, традиционализмът на стария Сан Франциско. Мрази работата ми, страхува се от резултатите й, иска да затворят лабораторията ми и т.н, и т.н. Не че вижда някаква разумна алтернатива, но въпреки това е против. Типична реакционерка, изцяло отрича науката, с една дума, абсолютно средновековие. Така или иначе успяхме да се влюбим. Като оставим настрана политиката, разбираме се отлично. Много бих искал да се срещнете, докато си тук.
— Ще го уредим някак — отвърна Карпинтър. — Бих се радвал.
— Аз също — замисли се за момент Роудс. — Защо не още тази вечер? Изабел и аз ще вечеряме с един натрапник от някакъв израелски вестник, който ще ми задава въпроси за работата ми. Ще те взема към осем без петнайсет от хотела. Или където се намираш. Каква е програмата ти?
— В три и половина трябва да мина през офиса на „Самурай“, за да получа някои от индоктринационните материали. Ще се забавя до към пет. След това нямам нищо.
— В такъв случай имаш ли нещо против да сме заедно?
— Защо не? Отседнал съм В „Мариот Хилтън“ в китайския квартал. Знаеш ли къде е?
— Естествено.
— Един въпрос. Щом ще те интервюират, сигурен ли си, че няма да преча?
— Всъщност ще ми помогнеш. Истината е, че адски съм притеснен да не изтърся на израелеца нещо, което не би трябвало. Сигурно умее да ти измъкне онова, което му е необходимо. Присъствието на приятели ще разводни разговора. С повече хора ще бъде по-весело, надявам се, за да не задълбочаваме прекалено разговора. Затова вземам и Изабел. А и теб.
Роудс свали очилата си и погледна въпросително Карпинтър.
— Ако искаш, мога да ти уредя и една среща за случая. Приятелка на Изабел, много привлекателна и малко откачена, казва се Йоланда Бермудез. Мисля, че е танцьорка или скулпторка. Или и двете.
Карпинтър се усмихна.
— Последния път, когато имах среща с непознато момиче, бях на трийсет години.
— Спомням си. Как се казваше? С луничките!
— Не помня.
— Да попитам ли Йоланда дали иска да дойде?
— Разбира се. Защо не? Повече хора, по-весело, както сам каза.
Обвивката на Ел Мирадор бе фактически двойна и го обгръщаше от всички страни. Външният пласт се състоеше от лунна сгурия, която центробежните сили задържаха на мястото й. Отгоре се намираше ниска открита зона, която използваха работниците по поддръжката, осветена от мъждукащата светлина на редица електрически крушки. Хуанито, който бе нисък и набит, можеше да ходи почти изправен във вътрешността на обвивката, но дългокракият Фаркас го следваше приведен на две и приличаше на пълзящ паяк.