Още щом се появиха на площада в Ел Мирадор, Фаркас веднага се ориентира в обстановката: накацалите по периферията малки приятни кафенета, действащият фонтан в центъра и вдясно покровителствено издигащата се статуя на дон Едуардо Калаган Върховния. Естествено, виждаше всичко това по своя си начин: кафенетата представляваха редица полюляващи се точици зелена светлина, фонтанът бе пламтящо копие, а паметникът на дон Едуардо бе изпъкнал бял триъгълен клин с характерните за генералисимуса едри и отсечени черти.
И разбира се, двамата му пленници Ву и Хуанито непосредствено пред него. Ву — блестящ полиран куб върху пирамида с цвят на мед — изглеждаше спокоен. Бе се примирил с току-що случилото се. Хуанито — пет-шест сини сфери, нанизани на оранжев кабел — бе по-възбуден, Фаркас долови възбудата му като отклонение извън обичайния цветови спектър, което отделяше изображението на Хуанито от околната среда.
— Трябва да се обадя — каза им Фаркас. — Седнете на тази маса заедно с мен и мирувайте. Настроил съм шилото и съм готов да го използвам, ако ме принудите. Хуанито?
— Нищо не съм казал.
— Знам. Само исках да разбера дали ще се договорим. Не искам да те убивам. Но ако направиш някоя глупост, дори няма да се замисля. Действам много по-светкавично от теб. Нали го знаеш?
— Да.
— Така че бъди добро момче и си налягай парцалите, а ако видиш някое от приятелчетата ти да минава през площада, не се опитвай да привлечеш вниманието му по какъвто и да е начин. Защото ще забележа и това наистина ще е последният ти опит. Ясно?
— Виж какво — каза умърлушено Хуанито, — защо не ме оставиш просто да стана и да се махна оттук и повече никога да нямаме нищо общо двамата с теб? Нямам никакво намерение да ти създавам каквито и да е неприятности.
— Не — отсече Фаркас. — Ти се опита да ме прецакаш, момченце. Продаде ме, докато работеше за мен. За мен е правило да наказвам свирепо такова поведение. Не се надявай да ти се размине току-така. — След това се обърна към Ву: — А вие, докторе? Готов съм да направя изключение за вас, ако се съгласите да си сътрудничим. Разбира се, нямам никакво намерение да ви принуждавам, но предполагам, че се досещам какво бихте предпочели. Без съмнение би било по-добре да поработите известно време за „Киоцера — Мерк“ срещу отлично заплащане във великолепно оборудвана лаборатория, вместо да ме карате да ви демонстрирам недоволството си от това, което направихте с очите ми още докато бях в зародиш, и колко отмъстителен мога да бъда. Не съм ли прав, докторе?
— Вече отговорих — измърмори Ву. — Договорихме се.
— Добре. Много добре.
Отстрани на масата имаше обществен комуникатор. Фаркас го взе в свободната си лява ръка, без да отделя вниманието си от Ву и Хуанито, и набра номера на полковник Емилио Олмо от гражданската полиция. Мина известно време, докато централният компютър се опитваше да го открие; андроиден глас запита Фаркас за идентификационния му код. Фаркас го съобщи и добави:
— Повикване на седемнайсети канал.
Това означаваше искане на специална линия. В последвалата още няколко мига тишина се чуваха само отделни електронни шумове.
И накрая:
— Виктор?
— Емилио, искам само да ти кажа, че стоката е в ръцете ми.
— Откъде се обаждаш? — попита Олмо.
— От площада в Ел Мирадор.
— Стой там. Идвам веднага. Трябва да говоря с теб, Виктор.
— В момента разговаряш — отвърна Фаркас. — Нуждая се незабавно от двама полицаи, които да поемат стоката. Намирам се с нея на самия площад и нямам намерение да продължавам да бъда надзирател на публично място.
— Къде точно си? Опиши ми местоположението си.
— Как се казва това кафене? — обърна се Фаркас към Хуанито.
Четенето често му създаваше проблеми: сляпото зрение не осигуряваше равни възможности с нормалното зрение, факт, който го вбесяваше хиляди пъти на ден.
— Кафене „Ла Палома“ — отговори Хуанито.
— „Ла Палома“ — предаде Фаркас на Олмо.
— Bueno. Патрулът ще мине до две минути. Ще вземем пратката и ще я прехвърлим на склад, както сме се разбрали.
— Трябва да ти кажа още нещо. Има допълнение към първоначалния товар.
— Нима?