— Изпращам на склад и агента. Не се притеснявай. Всичко ще бъде уредено според уговорката.
— Всичко, каквото пожелаеш, приятелю — прозвуча в отговор леко озадаченият глас на Олмо. — Твой си е и можеш да правиш с него, каквото си искаш — прав му път. Давам ти го от все сърце. Но не ти го подарявам, нали разбираш? Ясно ти е, че може да се наложат допълнителни такси, нали?
— Това не ме тревожи.
— Bueno. Стоката ще бъде прибрана веднага. Остани на мястото си. Ще дойда лично малко по-късно, за да поговорим. Възникна сериозен проблем, който трябва да обсъдим.
— Секретната линия не е ли достатъчна гаранция? — попита Фаркас, учуден и дори леко разтревожен.
— Съвсем не, Виктор. Трябва да се срещнем лично. Прекалено деликатно е. Чакаш там, нали? В кафене „Ла Палома“?
— Разбира се — отвърна Фаркас. — Ще ме разпознаеш по червения карамфил на ревера ми.
— Какво?
— Шегичка. Нали няма да забравиш да наредиш да приберат стоката, Емилио?
— На секундата.
— Bueno — каза Фаркас.
Олмо прекъсна разговора и той остави вилката обратно на мястото й.
— С полковник Олмо ли разговаряхте? — запита със страхопочитание Хуанито.
— Защо мислиш така?
— Нарекохте го „Емилио“. И поискахте да ви изпрати полицаи. Кой друг би могъл да бъде?
— Да, полковник Олмо — повдигна рамене Фаркас. — От време на време работим заедно. Приятели сме, в известен смисъл.
— Света Дево Мария — промълви с пресъхнало гърло Хуанито и направи жест, който Фаркас разпозна като кръстене по потреперването на средните две сини сфери, които образуваха част от тялото му. — Ти и Олмо сте приятели! И си говорите на „ти“. Значи наистина съм я загазил.
— Да. Наистина — потвърди Фаркас. — Todo jodido, така ли се казваше?
— Si — отвърна мрачно Хуанито. — Estoy jodido, напълно. Напълно.
След това извърна глава и се загледа в далечината. Ву тихичко се изсмя. „Браво на него“, помисли си Фаркас. Нещастието на Хуанито е в състояние да го развесели. Това означаваше, че собствените му затруднения не го тревожеха. На Фаркас му допадна обстоятелството, че човекът, който бе променил безвъзвратно неговия живот най-безотговорно и безпричинно, бе само един безчувствен изпълнител.
Малко след това Фаркас видя две фигури да се движат право към него от посоката, в която се бе загледал Хуанито: един червен тетраедър върху покрити с бодли крачета и чифт смарагдови колони, свързани с три успоредни напречни златни пръта. „Сигурно това е полицейският патрул“, помисли си Фаркас. Олмо действаше експедитивно. Естествено, „К-М“ му плащаха твърде добре за сътрудничеството. Пък и Валпарайсо Нуево бе добре смазана полицейска държава и полицията по всяка вероятност разполагаше с отлични комуникации.
— Господин… Фаркас? — каза тетраедърът.
Обичайното заекване при гледката на безокото, пусто чело. Случваше се често.
— Изпраща ни полковник Олмо. Трябва да приберем двама мъже.
Явно бе смутен.
— Не съм уточнявал чак такива подробности. Казах само двама души. Всъщност става дума за момче и възрастна жена. Тези двамата.
— Да, сър. На вашите услуги, сър.
— Предполагам, Олмо ви е казал, че не бива да им се случва нищо, нали? Не искам да им се случи нищо лошо. Само ги дръжте на съхранение, докато приключат процедурите по депортирането им. Разбрахме се, нали?
— Да, сър. Разбира се, сър.
Фаркас ги проследи, докато отвеждаха Хуанито и Ву.
След като се освободи от задължението да пази едновременно двама арестанти, Фаркас си позволи да се отпусне. Облегна се назад и огледа покрития с калдъръм площад.
Изпита странна пустота.
Бе се справил със задачата си отлично и с учудваща лекота. Но му бе странно, че след като толкова години си бе представял как отмъщава на Ву, сега не направи абсолютно нищо.
Да се преобрази в жена, в някаква старомодна лелка. Просто невероятно…
Никой не би могъл да му попречи преди малко, докато се намираха в плесенясалата и пълна със сгурия вътрешност на обвивката, да опре палци върху очните му ябълки и да ги натисне. Разбира се, това не би възвърнало нормалното му зрение, от което бе лишен от рождение. Дори не бе сигурен, че иска да вижда нормално, особено от известно време. Но несъмнено би му доставило удоволствие да си го върне на Ву.
Същевременно не можеше да не отчете обстоятелството, че краткотрайното удовлетворение от кървавото отмъщение би разрушило кариерата му, а тя съвсем не бе за подценяване и му носеше редица облаги. Просто не си заслужаваше да рискува.