Шикалкавенето на Олмо започна да му досажда. Случката преди малко го бе изтощила и му се прииска да се прибере в хотела.
— Би ли ми казал за какво става дума, Емилио?
— Аз ти помогнах твърде много, за да осъществиш проекта, заради който те е изпратила компанията. Сега ти трябва да ми помогнеш. Като на колега. Кажи ми истината. Знаеш ли изобщо нещичко за тази конспирация?
— Абсолютно нищо. За първи път чувам от теб.
— Можеш ли да се закълнеш?
— Не ставай глупав, Емилио. Мога да ти се закълна в каквото поискаш, но това няма никакво значение.
— Вярвам ти.
— Нима? Предполагам, че е така. Макар че не би трябвало да вярваш на никого. Щом това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, ето: святата истина е, че не знам нищичко за всичко това. В името на Бога. И на всички архангели и апостоли, сега за първи път чувам. И подозирам, че няма нищо вярно в този слух.
— Наистина ти вярвам, че казваш истината. Но се страхувам, че такава конспирация действително съществува и зад нея стои именно „Киоцера-Мерк“. А тези от Калифорния са само изпълнителите. И че когато дон Едуардо си отиде, с него ще си отида и аз. Че съм станал неудобен на компанията и са решили да се отърват от мен.
— Звучи ми налудничаво. Доколкото знам, ти си толкова важен за компанията, колкото си бил винаги. И твоето сътрудничество в уреждането на проблема с Ву само ще засили позициите ти в техните очи.
— А превратът? Ако има нещо вярно в тези приказки за някаква южнокалифорнийска група? Нека само предположим, че такава банда и такъв план съществуват. Пак ли ще твърдиш, че „К-М“ няма нищо общо с тях?
— Откъде да знам? Да не съм японец? Събери си акъла, Емилио. Аз съм само един изпълнител ниво девет. Вярно, че съм доста нагоре по стълбицата, но съм много далеч от върховете. Момчетата от Ню Киото досега не са ме канили да споделят тайните си планове с мен.
— В такъв случай смяташ, че заговорниците са банда престъпници от Южна Калифорния, която действа напълно самостоятелно.
— О, небеса — почти извика Фаркас, доведен до ръба на търпението си. — Не ти ли стана ясно, че всичко, което знам за този идиотски преврат, е единствено казаното току-що от теб? Нямам абсолютно никакви доказателства, че той изобщо съществува, а очевидно и ти ги нямаш. Но както и да е. Ако мога да те успокоя по някакъв начин, Емилио, нека ти кажа, че според мен съзаклятниците, ако изобщо съществуват и които и да са те, по-скоро биха поискали да си сътрудничат с теб, отколкото да те премахнат. Ако имат капка разум и ако изобщо някога успеят да осъществят замислите си, най-умното, което биха могли да направят, е да се свържат с теб, за да им помогнеш да свалят генералисимуса. Каквото и да се случи, ще имаш подкрепата на „Киоцера-Мерк“, защото там са заинтересовани, дявол знае защо, да включат този шибан спътник в сферата на своите интереси и вече са ти гласували доверие да си следващият генералисимус, така че в никакъв случай не биха наблюдавали с безразличие как банда престъпници от Калифорния изхвърля техния избраник през прозореца. Не е ли така, Емилио? Сега по-добре ли се чувстваш?
Олмо помълча известно време.
— Благодаря ти — каза накрая той. — Ако научиш нещо повече, нали ще ми съобщиш, Виктор!
— Разбира се.
— Bueno — отвърна Олмо само миг преди Фаркас да го изрече вместо него. — Наистина ти вярвам, приятелю. Доколкото изобщо мога да вярвам на някого.
— Което значи никак, прав ли съм?
Олмо се засмя от все сърце. Внезапно се бе успокоил след многословното избухване на Фаркас.
— Знам, че никога няма да направиш нещо, което би било насочено срещу мен, освен ако не те принуди някаква заплаха за собствената ти сигурност.
— Звучи доста логично.
— Да. Да. Значи ще ми съобщиш, ако чуеш нещичко за този заговор.
— Исусе Христе! Вече ти казах. При условията, които ти сам спомена преди малко. Това удовлетворява ли те?
— Да.
— В такъв случай можем ли да се върнем към нашата работа? Ще се погрижиш ли за незабавното изпращане на Ву и Хуанито на сателитната лаборатория на „К-М“, както иска компанията?
— Изцяло.
— Bueno — каза Фаркас.
И двамата се засмяха.
Точно в осем без петнайсет Карпинтър излезе пред хотела, за да изчака Роудс. Вечерта беше мека и влажна, а откъм океана подухваше лек вятър. Ако не познава климатичните особености на Западното крайбрежие през последните години, човек като нищо би помислил, че скоро ще завали, но за познавачите бе ясно, че тази вечер е по-вероятно да настъпи Второто пришествие. Както винаги, Роудс закъсняваше и просмуканият от противния, възкисел и лютив мирис на химикали влажен въздух започна да измъчва излезлия без маска Карпинтър независимо от добрите думи за атмосферните условия в залива, които Роудс му бе наговорил този следобед. Върна се във фоайето и започна да наднича през амбразурите. Към осем и десет Роудс най-после се появи.