Карпинтър знаеше, че Маккарти няма да премине никъде. Беше допуснал някакво грубо нарушение на служебната етика. Вероятно се бе опитал да накара някакъв далечен японски пети братовчед да му помогне за повишението, така че щеше да си изгние на ниво десет. Той също го знаеше. Затова се опитваше да задържи завинаги всеки, който работеше в отдела му.
— Мисля, че постигнах в метеорологията всичко, което мога — обясни Карпинтър, стараейки се да запази самообладание. — Време е да опитам нещо друго.
— И това е тъкмо ледовлекач. Това са глупости, Карпинтър. Абсолютни глупости! Откажи го.
— Нямам никакво намерение — пресегна се Карпинтър, взе формуляра и го пъхна в джоба си, без да го погледне. — А, да. Можеш да дадеш отбой. Отровният облак започва да се разсейва.
Черните очички на Маккарти блеснаха трескаво.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно — отвърна Карпинтър, изумен от собствената си безочливост. — Най-късно до вторник следобед ще се насочи на изток.
Ако това се окажеше невярно, всички служители в Спокейн щяха да бъдат разстреляни със започването на съдебните процеси. Майната им, помисли си Карпинтър. По това време вече щеше да е на хиляди километри от тук.
А и прогнозата му бе точна. Чувстваше го със сетивата си.
— Покажи ми го върху картите — усъмни се Маккарти.
Карпинтър го заведе в информационната зала, която за първи път му заприлича на зала за игри в някаква лудница с всички тези хора, вторачили се в мониторите, по чиито екрани подскачаха разни спирали и дъги. Застана пред своя компютър и посочи блестящите жълто-зелени диаграми. Те вече не значеха нищо за него. Някакви маймунски драсканици, нищо повече.
— Ето — обърна се той към Маккарти, — тези изобари показват променящите се градиенти. Ето тук, по границата на Айдахо, нали виждаш? Ясно личи отслабването на токсичния поток. А ето тази вълна откъм Канада, нали я виждаш, отмества като гигантска ръка цялата маса нататък.
Всяка изречена от него дума беше абсолютна глупост. Наистина беше видял да настъпват някакви промени, преди момичето да го бе прекъснало, но сега изобщо не бе в състояние да разбере какви точно биха могли да бъдат те.
Маккарти гледаше замислено монитора.
— Ще бъде невероятно, ако тази проклетия просто изчезне ей така, нали? — попита той.
— Имаш право. Но виж, Рос — Карпинтър рядко използваше собственото му име. — Ето тук, тук и тук. И особено тук. Знам, че в момента прилича на запечено лайно, но преди малко съвсем определено усетих как целият поток започва да се премества встрани в наша полза и промяната в градиентите по цялата периферия. Погледни това. И това.
— Ъхъ — кимна Маккарти. — Да, да.
Карпинтър знаеше, че той нищо не разбира. На ниво десет бяха нужни съвсем повърхностни технически умения. Важни бяха управленските умения, каквито Маккарти някога може би бе притежавал.
— Сам виждаш, нали? Одеве разчитах единствено на интуицията си, но новопостъпващата информация показва същото. Смятай, че се е разминало. Нали сам виждаш, Рос?
Маккарти продължаваше да кима.
— Точно така. Чудесно. Великолепно. Слушай, Пол, ще откажеш това прехвърляне, нали? Остани при нас. Нуждаем се от способностите ти.
Карпинтър никога не го бе чувал да се моли. Задоволството, което изпита, бе моментално изместено от чувство на презрение.
— Не мога, Рос. Трябва да се размърдам. Сигурен съм, че ме разбираш.
— Но нима капитан на някакво си корабче…
— Каквото и да е. В момента нямам друга възможност.
Изведнъж му се зави свят. Усети, че очите го болят.
— Хей, Рос, нали нямаш нищо против да се прибера? Направо съм грохнал и нищо свястно повече не бих могъл да направя днес. Най-страшното премина. Кълна ти се, че премина. Пускаш ме, нали?
— Да — измърмори разсеяно Маккарти. — Върви си, щом искаш. Но ако нещата се объркат, ще се наложи да те повикаме, независимо от всичко.
— Няма да се объркат, повярвай ми. Повярвай ми.
— И мини утре. Трябва да подготвим човек, който да те замести.
— Ще мина, разбира се.
Във фоайето внимателно постави дихателната си маска, която предпазваше гърлото и дихателната система от обичайните отпадъци във въздуха, и напусна сградата. Небето беше покрито с широки мръснозелени и черни ивици, през които припичаше зловещото око на слънцето, а влажният и нагорещен въздух тегнеше над земята като дебело мъхесто одеяло. Дори през маската усещаше как лютивият въздух дразни ноздрите му. Изпита облекчение, че не му се наложи да чака въздушния автобус. Скочи вътре и си проби с лакти място сред останалите маскирани пътници. След десет минути вече бе в хотелската си стая.