Да. Естествено.
Совалката се отдели. Беше точно дванайсет и петнайсет. Постави ръце върху очите си. Никога досега не беше изпитвал такова абсолютно изтощение. Ако се умираше от преумора, отдавна да беше умрял.
— Колко е часът? — попита след доста време той човека в отсрещното кресло.
— На Валпарайсо Нуево ли?
— Да.
— Точно един и двайсет и осем.
— Благодаря — отвърна Карпинтър.
Обърна се към илюминатора и втренчи поглед през него, питайки се дали тази страна беше обърната към Валпарайсо Нуево и ако е така, коя ли от множеството светли точици беше спътникът, който беше напуснал преди малко.
Не се наложи да чака дълго.
Експлозията приличаше на внезапно разцъфнало алено цвете. Последвана от втори червен блясък, трети…
Роудс тъкмо почистваше бюрото си, когато сигналната лампичка светна.
— Господин Пол Карпинтър иска да ви види, доктор Роудс — обяви андроидът.
Беше последният му ден в „Сантачиара текнолъджис“ и имаше да свърши милион неща, но едва ли би могъл да каже на Пол, че е прекалено зает, за да се срещнат.
— Покани го да влезе — каза Роудс.
Карпинтър изглеждаше невероятно променен. Само за седмица-две беше отслабнал с десетина килограма и беше остарял с десетина години. Лицето му беше измършавяло, зачервените му очи гледаха безизразно, а дългата му жълта коса беше изгубила блясъка си. Беше обръснал брадата си, което Роудс изобщо не си спомняше да е правил друг път, и изпитата и издължена долна половина на лицето му придаваше вид на непознат човек.
— Пол — прегърна го с две ръце Роудс. — Здравей, приятелю. Как си!
Сякаш беше прегърнал чувал с кокали.
Върху лицето на Карпинтър се появи някаква призрачна, мрачна усмивка.
— Побъркани времена — каза тихо той.
— Без съмнение. Ще пийнеш ли?
— Не.
— И аз не искам — присъедини се Роудс.
Върху лицето на Карпинтър отново се появи някакво подобие на усмивка.
— Да не си се отказал?
— Аз ли? Няма начин. Това е за цял живот, приятелю. Но в момента мога да мина и без пиячка. Няма ли да седнеш? Отдъхни.
— Да отдъхна, казваш — изкиска се глухо Карпинтър и посочи към касетите и купчините кубчета и дискети. — Стягаш ли се за някъде?
— Това е последният ми ден тук. В понеделник започвам в „Киоцера“.
— Браво на теб.
— Вземам повечето хора със себе си. Хабърд, Ван Влиет, Рихтер, Шиапарели, Коен — основните фигури. Естествено, „Самурай“ са направо в ужас. Говори се за голям съдебен процес. Но това не е мой проблем.
— Не е ли?
— „Киоцера“ дава пълни гаранции.
— Чудесно. Радвам се за теб, Ник. Върви там и подложи всичко живо на своето генно инженерство. Направи, каквото трябва. Създай нова човешка раса, която да диша метан и да пие солна киселина. Направи го, Ник. Заедно с доктор Ву.
— Все още не съм разговарял с Ву. Засега е на Корнукопия и подготвя екипажа за междузвездния полет.
— На Корнукопия ли?
— Изследователският спътник на „Киоцера“. На една крачка от…
— А, да — каза Карпинтър.
Известно време двамата не казаха нищо.
— Много шибана история. Този Валпарайсо Нуево.
— Да.
— Изабел изобщо не може да се оправи. Йоланда беше най-добрата й приятелка.
— Знам. Невероятна жизненост притежаваше тази жена! Просто не мога да повярвам, че…
— Аз също.
— Видях експлозията. Седнал в совалката, наблюдавах и си мислех — за Йоланда, за Енрон, за Давидов. И за стотиците хиляди. Но най-вече за Йоланда. Йоланда. Йоланда.
— Не говори за това, Пол. Недей дори да мислиш.
— Прав си.
— Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш?
— Виж какво, ако ти се пие…
— На мен не. На теб.
— Не смея дори да докосна пиене. Взех свръхдоза, докато бях там. Спаси ми живота, но ми разби нервите за дълго време.
— Стимулантите са ти спасили живота?
— Дълга история — отвърна Карпинтър. — Фаркас реши, че трябва да ме ликвидира, и Йоланда ми даде няколко от нейните хапчета, и… о, по дяволите. По дяволите, Ник. Въобще не ми се говори за това.
— Не говори.
Беше му непоносимо да го гледа — Карпинтър представляваше истинска развалина. Много му се беше събрало: историята покрай айсберга, уволнението, пътуването до Чикаго, взривяването на сателита…
Пак дълго мълчание.
„Удобството на едно старо приятелство е, че когато настъпи момент, в който е по-добре да не казваш нищо, просто млъкваш и толкова“ — помисли си Роудс. И на другия всичко му е ясно.
Не след дълго тишината започна да го измъчва.
— Е, Пол? — попита тихо той. — Сега какво? Имаш ли нещо предвид?
— Да. Имам.
Роудс изчака.
— Обратно в космоса — продължи Карпинтър. — Трябва да се махна от тук. Със Земята е свършено, Ник. Поне за мен. Нямам никого освен теб. И Джийн може би, но това не е сериозно. А и не искам да й обърквам допълнително живота, така че най-добре да я оставя на мира. Не искам да се мотам наоколо и да гледам как всичко се разпада.