Какво друго би могъл да изпитва човек, наблюдавайки този син глобус на привидно съвършенство и припомняйки си в какво бяха успели да превърнат хората този някогашен Рай освен гняв, болка, ярост, мъка и отчаяние? Какво друго би могъл да направи, освен да зареве от ужас?
И все пак… и все пак…
„Погледни на нещата в перспектива — каза си Карпинтър. — Пораженията са само временни. Всичко ще се оправи. Не скоро, разбира се. Щом като планетата е ранена, тя ще излекува раните си. Щом като сме я замърсили, тя ще се прочисти. Непременно. Непременно. Всичко ще се възстанови. След сто, след хиляда, след милион години, колкото е необходимо, но всичко ще се възстанови. Планетата има безкрайно много време. Ние нямаме, но тя има. Животът ще продължи. Не непременно нашият, но някакъв живот. След като се оказахме толкова лоши стопани на своята собствена Земя, нека ни измести нещо друго, нека. Един вид се проваля, друг заема мястото му. Животът е упорит. Животът е жилав.“
— Пътниците за Корнукопия да се подготвят за слизане — обяви глас по високоговорителя.
Насреща им блещукаха спиците на изследователския сателит на „Киоцера“. Карпинтър хвърли безучастен поглед наоколо. Пред очите му все още беше гледката на Земята. Беше изпаднал в някакво състояние на откровение.
Представи си образа на новата раса, която Ник Роудс ще създаде. Някакви чудовища, покрити с люспи, с опулени очи, ципести крака и зелена кръв. И какво от това? В своите очи те ще изглеждат красиви. В своите очи те наистина ще бъдат красиви. Върху тази нова и странно преобразена Земя те ще се чувстват у дома си, ще дишат променения въздух и ще понасят с лекота страхотния зной.
Представи си Роудс и Изабел, намерили най-после мир в съвместния си живот, една чудесна двойка, която старее с годините. И деца, може би. Малки чудовища. Някаква нова раса. Животът продължава.
Совалката вече кацаше. Трима-четирима пътници се бяха приготвили за слизане. Когато обявиха името му, Карпинтър мина напред и излезе през люка.
Оттук Корнукопия му заприлича на Оукландското пристанище: гола повърхност и голи стени, никакви растения, нищо друго освен метални елементи и утилитаристични метални конструкции. Чудесно. Не идваше на почивка.
— Господин Карпинтър? Насам, моля.
Очакваха го двама служители на „Киоцера“. Поведоха го през мрачни и пусти коридори.
Стигнаха до врата с блестящ надпис:
„Това трябва да е мястото“ — помисли си Карпинтър.
Наистина дълъг скок. Чак до някоя друга звезда.
Е, той беше готов. Чувстваше се спокоен и непоколебим: беше преодолял всякакви притеснения. Вероятно преди векове така са се чувствали хората, които са се оттегляли в манастир.
По своя воля беше решил да обърне гръб на света — едно щастливо избавление.
Този свят беше станал непоносим. Дори да дишаш в него, беше проблем; дори обикновената слънчева светлина, която всъщност вече не беше обикновена, създаваше проблеми; дори решението, как да постъпиш правилно, беше непосилно. Цял живот се беше старал да постъпва правилно, но рядко беше успявал. Не беше негова вината: наистина беше положил усилия. Едва накрая се забърка в мръсна история и резултатът беше катастрофален. А Енрон? Йоланда? Те също бяха опитвали да постъпват правилно според собствените си разбирания. Цял живот се бяха опитвали да се справят с мъчителните усложнения и накрая загинаха.
Животът в тази епоха беше нещо непоносимо. Карпинтър искаше да започне отначало.
И знаеше, че тук може да го направи. Сега ще се заемат с него, ще го сменят изцяло и ще го запратят в безкрайното пространство. Чудесно. Той също беше упорит и жилав. Проваляш се в един свят, изправяш се на крака и поемаш към друг. Прераждане, вечното прераждане: единственият изход. Един служител постави ръка върху плочата на вратата, а в съзнанието на Карпинтър изникна ново видение. Краткотрайно и спасително: златисто зелено слънце, проблясващо лимоненожълто небе, гора от искрящи палми, езеро с чисти перлени води. Един нов и неопетнен рай, който чака да бъде открит и населен от опомнилата се и постигнала смирение човешка раса. Чийто междузвезден пратеник беше той.
Не.
Не се поддавай на мечти, за да не те постигнат разочарования. Полетѝ, виж какво ще се случи, надявай се на успех, но не разчитай на нищо. И може би този път ще свършим добра работа.