Лампичката светна отново: „Мешорам Енрон се обажда на втора линия.“
— Кой?
„Мешорам Енрон — повтори автоматът максимално точно. — Израелският журналист. Съгласихте се днес да обядвате с него.“
— Да. Точно така — поколеба се Роудс. И за Енрон не бе готов все още — поне не веднага и не насаме. — Кажи му, че няма да успея за обяд и му предложи вечеря. — Посегна несъзнателно към виртуалните касети на Ван Влиет, остави ги обратно на мястото им, притегли ги отново към себе си и ги заразглежда, сякаш току-що му ги бяха донесли. — Ако приеме, обади се на г-жа Мартин и я свържи с мен. Искам и тя да присъства.
След няколко минути андроидът докладва, че господин Енрон с удоволствие приема поканата да вечерят заедно. Доктор Роудс би ли го взел от хотела му в Сан Франциско в седем и половина? Госпожа Мартин в момента не отговаря, но й е оставено съобщение. Отново се е обадил доктор Ван Влиет, който с нетърпение очаква да обсъди предложенията си с д-р Роудс при първа възможност, дъра-бъра, надявайки се на експедитивен отговор, дъра-бъра…
Да. Дъра-бъра. Най-неочаквано денят се оказа претрупан. Противникът го превъзхождаше по численост. Ван Влиет увеличаваше натиска. Този Енрон, който душеше наоколо и искаше да узнае бог знае какво. Шпионин несъмнено. „Всички евреи са малко или повече шпиони“, помисли си Роудс. Какво още? А е само десет сутринта. Може би време за първата глътка?
Не, бе категоричното му решение. Още е рано.
Но ако бе рано за първата глътка и за доклада на Ван Влиет, това щеше да обърка цялата му програма за деня, което също не бе за предпочитане. Изведнъж се отказа от всякакво умуване. Пълна смяна на посоката — там е разковничето. Посегна под бюрото, ловко отключи барчето, измъкна бутилка коняк и удари една светкавична глътка. Замисли се за момент и отпи още една, по-малка глътка. Усети топлината да се разлива по тялото му, взе предложението на Ван Влиет и го мушна в гнездото.
Виртуалният Ван Влиет моментално се изправи пред него, дребен както в живота: жилаво, спретнато малко човече със студени сини очи, мъничка зализана козя брадичка и предизвикателна стойка, която му придаваше известна внушителност. Едрият и тромав Роудс изпитваше недоверие към ситни мъже. Караха го да се чувства като заобиколена от джафкащи маймуни горила. А и горилите почти бяха изчезнали. Докато маймуните се размножаваха като комари в нововъзникналите джунгли.
Зад Ван Влиет подобно на ореол потрепваше някакво триизмерно изображение от цветни точици, в което Роудс почти веднага разпозна модела на хемоглобиновата молекула. Ван тъкмо казваше: „Това са свързани протеини и се състоят от четири хеми-групи и глобиновата молекула. Хеми-компонентът е порфирин, в който свързващият метален йон се съдържа в двувалентното желязо, т.е. Fe+2. Глобиновият компонент се състои от четири полипептидни вериги, обозначени като алфа, бета, гама и т.н. според аминокиселинната си структура.“
Беше средата на начална лекция относно функциите на хемоглобина. Бе задействал диска неправилно и бе пропуснал встъпителните бележки на Ван Влиет. И по-добре. Чудесно си представяше какво биха могли да представляват. Най-добре да ги подмине.
„… особено важна роля играе пигментът на хемоглобина при дишането на бозайниците, тъй като свързва свободния с молекулярния кислород и по този начин транспортира кислорода из организма. Но хемоглобинът има афинитет и към много други молекули: лесно се съединява с въглероден окис например, което има разрушителен ефект върху организма. Лесно образува съединения и с азотен окис. Серният хемоглобин, който представлява хемоглобин плюс водороден сулфиден газ, е друга важна патологична разновидност на пигмента. Хематинът, който е хидроксилно съединение на хемо…“
Докато говореше, Ван Влиет се движеше енергично из виртуалното пространство и разместваше молекулярните модели зад себе си с бързи и уверени движения на ръцете, сякаш беше магьосник, който подрежда реквизита си. При всяко негово ловко докосване ярките модели моментално се пренареждаха, за да демонстрират всеки път видоизменената форма на хемоглобина, представяна от него. Цветовете наистина впечатляваха. Роудс удари още една малка глътка. После още няколко. Постепенно се разсея, но не заради коняка, а просто от скука и раздразнителност.
Ван Влиет не спираше да сипе елементарна биохимична информация. Явно дискът бе предназначен за хора на по-високо управленско ниво от това на Роудс и с по-ниска техническа компетентност.
„Железни соли — недостатъчно снабдяване на тъканите с кислород — афинитет към въглерод, фосфор, манган, ванадий, волфрам — желязото ще образува халоиди с четирите халогенни елемента…“