Изображението на Ван Влиет изчезна и на негово място се появи прекрасно женско създание в широка, свободно падаща по тялото дреха. Крехкото същество крачеше през гора на фона на навъсено, тъмнозелено небе. Изящна и стройна прерафаелитова мадона с очарователни черти. И обгърналият я от всички страни смъртоносен въздух, зловонен и сплут като фекален разтвор. Което изобщо не я притесняваше. Роудс забеляза изящните й ноздри ритмично да вдишват тази гадост, докато девойчето весело си тананикаше някаква песничка и танцуваше в такт с мелодията.
Роудс се досети, че това е нещо като реклама на новата човешка раса, която Ван Влиет възнамеряваше да създаде. Нима наистина този отвратителен бъдещ свят щеше да бъде населен с подобни очарователни феи?
„Никакъв сериозен аргумент не би могъл да обори преценката ни, че в рамките на три-четири, най-много шест поколения, въздухът на тази планета ще стане негоден за ползване от страна на човешката раса при настоящото устройство и функциониране на нейните органи и системи. Независимо от всякакви предпазни мерки вече е ясно, че парниковият ефект отдавна има необратим характер и продължаващото обгазяване на атмосферата със замърсители ще доведе до прекрачване на долната допустима граница на окисляване, когато ще са живи правнуците на днешните новородени.
Тъй като не сме в състояние да пристъпим към макропреустройство на нашата атмосфера, за да възстановим състава й от прединдустриалната епоха, което се налага поради непредотвратимото отделяне на огромни количества въглеводород, изхвърлян в земните океани и в твърдо състояние през безотговорните деветнайсети и двайсети век, тук, в «Сантачиара», решихме вместо това да направим опит за микропреустройство на човешкия геном, за да го подготвим за неминуемите промени. В момента се проучват различни адаптационни програми с различна степен на сложност, но категоричното ми мнение след обстойно запознаване и анализ на цялостната програма на «Сантачиара» в настоящия момент е, че тя е базирана на полумерки, което я обрича на неминуем неуспех и…“
„Исусе Христе, помисли си Роудс, и се хили право насреща ми!“
Беше го слушал достатъчно дълго, поне за момента. Натисна бутона. Ван Влиет изчезна.
„Госпожа Мартин се обажда на първа линия“ — обяви веднага говорителят.
Благодарен, че това ще го разсее, Роудс включи изображението. Образът на Изабел изплува пред него — слаба, енергична жена със странно нехармонични черти. Остри, блестящи сиво-виолетови очи; изящно изваян, деликатен нос; меки, плътни устни: нищо не пасваше едно на друго. Миналата пролет бе боядисала косата си във вулканичночервено и той все още не бе свикнал с цвета.
Както винаги, тя подхвана безцеремонно:
— Каква е тази вечеря с някакъв си израелец довечера, Ник? Нали щяхме да ходим в Сосалито… — Тя неочаквано спря. — Ник? Изглеждаш толкова странно, Ник!
— Така ли? В какъв смисъл?
— Изразът ти е толкова напрегнат. Зениците ти са разширени. Има някакъв проблем, нали?
Изабел винаги моментално забелязваше всяка соматична промяна в него. Но това беше работата й в края на краищата: беше кинетичен терапевт. Езикът на тялото за Изабел бе като майчин. Глупаво бе да се опитваш да криеш нещо от нея. Поддържаха връзка вече в продължение на две години и половина. Бяха започнали да го подпитват кога ще се женят.
Гледаше го с проницателния си професионален поглед: мама Изабел, винаги готова да се притече на помощ, за да те освободи от терзанието. Разказвай, скъпи. Кажи какво те мъчи, за да ти олекне.
— Неприятна сутрин, госпожо — започна Роудс. — Преди два-три дни едно от моите момчета ми връчи идиотското си и възможно най-радикално адаптационно предложение, което съм виждал някога. Идеята е наистина революционна. Днес за първи път имах време да го погледна. Стигнах до половината и съм прекалено потиснат, за да продължа.
— И коя е причината?
— Отчасти радикалността на предложението. Това би означавало предприемането на всички онези крайни мерки, които винаги са те притеснявали — коренна трансформация на човешкия организъм, а не някакви козметични промени. И отчасти наглостта му. Въведението му започва с това, че направо ни обявява за безнадеждни консерватори, поради което не ни остава нищо друго, освен да се махнем и да му предоставим лабораторията.
— Ти? Консерватор?
— Да, според него. Както и да е, все още не съм съгласен да слушам как едно невръстно пишлеме обяснява, че е време задници като мен да се оттеглят и да престанат да пречат за решаването на проблема.
— Което той може да постигне?