— Какво ще кажете? — попита повторно той.
Вместо да отговори, жената… Ву… отстъпи още няколко крачки. Тя… той… както и да е… сякаш всяка секунда бе готов да хукне.
— Къде отива той? — попита неочаквано Фаркас. — Хуанито, не му позволявай да се измъкне!
Ву продължаваше да отстъпва бързо към вътрешните помещения на кафенето, Фаркас направи рязък жест с ръка и Хуанито го последва. С оръжието, което носи, може да го зашемети от петнайсетина крачки разстояние. Но не може да го направи пред очите на цялата тази тълпа, особено при положение, че е под закрила и че се намират в Ел Мирадор. Поне петдесетина души моментално щяха да се нахвърлят отгоре му. Щяха да го заловят, да го пребият, да го обрежат и да продадат кожичката му на хората на генералисимуса за две кали и половина.
Кафенето бе претъпкано и полумрачно. Хуанито мерна жената някъде в дъното, близо до стаите за почивка. „Продължавай, каза си той наум. Влез в дамската тоалетна. И там ще те намеря, щом трябва. Нищо няма да ме спре.“
Но тя подмина помещенията и се вмъкна в някаква ниша до кухнята. Двама натоварени с подноси келнери се зададоха насреща му, изгледаха го гневно и го скастриха да се отстрани от пътя им. Когато ги отмина, вече бе загубил от погледа си червенокосата. Ако я изтърве, ще има големи проблеми с Фаркас. Той сигурно ще получи истеричен пристъп. И по всяка вероятност няма да му плати седмичната надница. Изгаря с цели две хиляди кали, без да смята допълнителните разходи.
В този момент една ръка се протегна от сянката, сграбчи го за китката с изненадваща ярост и го вмъкна в тясна стаичка, потънала в зеленикава мъгла, която струеше от някаква странна машина върху далечната стена. Червенокосата го гледаше обезумяла.
— Иска да ме убие, нали? Всичко, дето го разправя, е лъжа, нали?
— Мисля, че не е — отвърна Хуанито.
— Никой не би се съгласил доброволно да заместят очите му със сляпо зрение.
— Откъде да знам? Хората са способни на какви ли не щуротии. Но ако искаше да те убие, мисля, че би действал по друг начин.
— Иска да ме махне от Валпарайсо и да ме убие някъде другаде.
— Не знам — призна Хуанито. — Не ми разкрива плановете си. Аз само си върша работата.
— Колко ти плати, за да ме откриеш? — И повтори яростно: — Колко? — След което метна светкавичен поглед към пъхнатата в джоба му ръка. — Знам, че си въоръжен. Остави го в джоба си и само ми отговори. Колко?
— Три хиляди кали седмично — измърмори Хуанито, леко надувайки цифрата.
— Ще ти дам пет, за да ме отървеш от него.
Това се казва обрат. Хуанито се поколеба. Да се откаже от Фаркас? Беше ли способен на такава светкавична смяна? Ще бъде ли професионално, ако го направи заради по-добрата оферта?
— Осем — каза след малко той.
Защо не, по дяволите? С нищо не бе задължен на Фаркас. Тук всеки има право на убежище: състрадателните чувства на Върховния осигуряваха защита и на Ву. И задължение на всеки бе да защитава съгражданите си от евентуални опасности. В края на краищата осем хиляди кали са доста солидна пачка.
— Шест и петстотин.
— Осем или край на разговора. И то веднага. Носиш ли си ръкавицата?
Жената, която се оказа д-р Ву Фаншуи, промърмори ядосано и измъкна подвижния си терминал.
— Сметка 1133 — каза Хуанито.
И трансферът бе извършен.
— Какво искаш да направя? — попита Хуанито.
— Точно зад кафенето е входът на един пасаж, който извежда към външната сфера. Ще ме забележиш тъкмо в момента, когато се вмъквам вътре, и двамата ще ме последвате. Когато всички сме вече вътре и той тръгне към мен, ще изостанеш зад него и ще натиснеш спусъка. Нека изгние вътре.
В очите на Ву проблясваха заплашителни пламъчета. Сякаш ретрофираното тяло бе започнало да изчезва и отдолу малко по малко се показваше истинският Ву.
— Ясно, нали? — изгледа го свирепо. И очите на възрастната жена блеснаха сатанински. — Аз те купих, момче. И се надявам да не го забравиш, докато сме вътре. Ясно, нали? Нали? Добре.
Карпинтър пристигна пръв пред ресторанта. Пътуването през залива бе по-кратко, отколкото очакваше. Реши да изчака Роудс навън, крачейки нагоре-надолу под блясъка на обедното слънце. Ресторантът представляваше редица от малки плексигласови сводове, накацали по ръба на дигата, която служеше за защита на намиращия се под морското равнище Бъркли от по-нататъшните набези на водната стихия. Отстрани напомняха туфа блестящи гъби.
Половината равнина около Бъркли бе погълната още при първото надигане на водите преди четирийсет-петдесет години и Карпинтър знаеше, че сега при отлив могат да се видят върховете на сградите, стърчащи над покритата с микроорганизми блещукаща водна повърхност. Откакто бе издигната дигата, вече нямаше сериозни наводнения. Западното крайбрежие се бе отървало относително леко в сравнение с бедствията на други места по света: катастрофалните наводнения в Китай, Япония и Бангладеш, както и по източния бряг на Съединените щати и най-вече във Флорида, Джорджия и Каролина. Пораженията в Западна Европа бяха общо взети по-малки с изключение на Холандия, Дания и балтийските държави, по-голямата част от които бе изчезнала под водата. Твърдеше се, че топенето на полярните ледникови шапки всъщност вече бе приключило и това, което бе останало от тях, нямаше да се размрази поне в близко бъдеще, така че нямаше опасност от предстоящо повишаване на морското равнище. Винаги бе приятно да узнаеш, че не предстоят нови опасности. Независимо какви. Дори и това да не бе истина.