Огромното обедно слънце напичаше свирепо и въздухът, както обикновено, напомняше гъста супа. И Роудс, както обикновено, закъсняваше. Не можейки да си намери място в жегата, Карпинтър се заизкачва по рампата към дигата. Вееше ризата си, за да се разхлади, и придърпваше прилепналата към страните му запотена дихателна маска.
Огледа красивите старинни мостове, покрития с тропическа пяна огромен залив, чиято повърхност преливаше от зелени, сини и виолетови багри, бляскавата елегантност на Сан Франциско и мрачния планински масив на Тамалпе на север. След това погледна по посока на хълмовете Бъркли-Оукланд, които, макар и плътно застроени, все още изобилстваха от обширни тревни площи.
Те имаха мъртвешки цвят на изсъхнала кафява трева, но Карпинтър знаеше още от детските си години, че само седмица-две след като падне дъждът, всичко отново ще потъне в свежа зеленина. Лошото бе, че тук вече почти не падаше капка дъжд. Над цялото крайбрежие бе надвиснало безкрайно лято. В същия момент едновремешните пустинни райони в Близкия изток и Северна Африка бяха подгизнали от изобилни валежи както никога преди, а югоизточните части на Съединените щати от Източен Тексас до Флорида се бяха превърнали в огромна джунгла от колосални пълзящи растения с лъскави листа и огромни полета с орхидеи.
— Ето къде си бил — чу плътен, дрезгав глас зад себе си. — Къде ли не те търсих.
От подножието на рампата му се усмихваше Ник Роудс. Сякаш бе изскочил отникъде. Не носеше маска и бе облечен в широка бяла памучна джелаба, щампирана с ярки египетски мотиви. Пригладената му къдрава коса бе започнала да сивее и доста се бе отдръпнала от слепоочията, откак Карпинтър го бе виждал за последен път. Изглеждаше уморен и износен. Кръглото му лице бе напълняло, почти подпухнало. „Има нещо насилено в усмивката му, помисли си Карпинтър. Нещо не е наред. Със сигурност.“
— Хер доктор — каза Карпинтър. — Появи се най-сетне. Както винаги, образец на точност.
Спусна се надолу и протегна ръка. Роудс я сграбчи, притегли го към себе си и го прегърна прочувствено буза до буза. Карпинтър бе висок мъж, но Роудс бе още по-висок и по-широкоплещест и направо го задуши в прегръдката си.
Отстъпиха един от друг и се огледаха подробно. Познаваха се общо взето откакто се помнеха. Роудс бе две години по-възрастен и отначало бе приятел на брата на Карпинтър, който бе малко по-голям. С годините обаче Роудс и по-големият Карпинтър се бяха отчуждили, но по някакъв странен начин Пол го бе заместил.
Пътищата им постоянно се бяха преплитали, след като бяха завършили колеж, когато и двамата постъпиха в гигантския тръст „Самурай индъстрис“ с тази разлика, че Роудс притежаваше способности за научна кариера, докато главните интереси на Карпинтър бяха насочени към историята и антропологията, които не предлагаха особени перспективи за развитие. Така Роудс записа да следва генетично биоинженерство, което му гарантира светкавично изкачване по административната йерархична стълбица, докато Карпинтър започна да сменя една след друга най-различни професии и служби, изцяло зависим от волята и прищевките на своя работодател. Въпреки капризите на съдбата обаче бяха успели да съхранят крехкото си, но същевременно здраво приятелство.
— Е — рече най-после Карпинтър, — май мина доста време.
— Не е лъжа, Пол. Страшно се радвам. Трябва да ти призная, че изглеждаш великолепно.
— Нима? Сигурно е от живота в приказния Спокейн. Виното, жените, благоуханието на цветята. А ти? Всичко наред ли е? Животът, работата?
— Чудесно.
Не бе сигурен дали не усети ирония. По-скоро имаше.
— Да влизаме — каза Пол. — Да не си полудял да ходиш без дихателна маска. Или си ретрофирал дробовете си с ванадий?