— Тук не е като във вътрешността на страната, Пол. Постоянно духа вятър и не е опасно да поемеш малко нефилтриран въздух.
— Наистина ли?
Карпинтър разкопча маската си и с облекчение я напъха в джоба си. Винаги бе подозирал, че всички тези предпазни мерки са до известна степен параноични. Естествено, в места като Мемфис, Кливланд, Сейнт Луис бе абсолютно наложително да се предпазваш, когато си навън, защото въздухът бе остър като нож и можеше направо да разяде дробовете ти. Но по крайбрежието? Роудс бе прав. На този свят все още съществуваха местенца, където можеше да се живее. Все още.
В ресторанта явно познаваха Роудс. Заведението бе пълно, но управителят — смътно напомнящ ориенталец андроид с мазен глас — ги поздрави с подчертана театралност и ги отведе до очевидно специално подбрана маса с главозамайващ изглед към залива.
— Какво ще пиеш? — попита Роудс веднага щом седнаха.
Изненадан от бързия въпрос, Карпинтър поръча бира. Роудс поиска уиски с лед. Донесоха напитките почти моментално и Карпинтър се учуди на бързината, с която Роудс пресуши чашата.
— Капитан на кораб, а — подхвърли той, докато преглеждаше менюто на монитора. — Откъде пък ти хрумна това?
— Предложиха ми. Моя позната от „Кадри“, която работи край Париж. Каза, че ще мога да се кача на следващото стъпало. Но и да не беше това, по дяволите, Ник, повече не мога да понасям Спокейн. Продължавам нататък. Каквото ми нареди компанията. Надничар, който не се оплаква от нищо. Момче за всякакви поръчки.
— Последната ти професия бе метеоролог, нали?
Карпинтър кимна. Отново донесоха напитки. Не бе успял да забележи Роудс да поръчва. Все още не бе изпил първата си бира.
— С теб какво става, Ник? Още ли работиш върху проекта „Франкенщайн“?
— Успокой топката — отвърна Роудс. Изглеждаше засегнат. — Не ми е до шеги.
— Съжалявам.
— Наслушал съм се на достатъчно глупости от устата на моите приятели хуманисти за сатанинските последици от моите проучвания. Доста досадно е да се отнасят към теб като към злодей.
— Не разбирам — учуди се Карпинтър. — Защо пък злодей?
Роудс изви пръсти като кавички.
— „Превръщане на човешката раса в отвратителни уроди, които трудно биха могли да бъдат наречени човешки същества. Създаване на нов вид научнофантастични чудовища.“
Карпинтър допи замислен първата чаша бира и се поколеба дали не би било по-добре да мине на нещо по-силно за втория рунд.
— Но ти не се занимаваш с това — подхвана деликатно той. — Просто се опитваш да разработиш някои полезни анатомични модификации, които биха ни помогнали да се справим с трудностите, които се задават насреща ни. Нали така?
— Точно така.
— Тогава защо…
— Нужно ли е да говорим за това? — прекъсна го Роудс с известно раздразнение. — Просто искам да се отпусна, да забравя шибаните… — Той вдигна поглед. — Извинявай. Знам, че въпросите ти не са преднамерени. И отговорът е — не, нямам никакво намерение да създавам чудовища в човешка форма. Или в нечовешка форма. Само се опитвам да използвам знанията си за доброто на човечеството, колкото и претенциозно да звучи. Така или иначе, чудовищата са вече тук. Ето ги.
Той посочи с ръка към залива зад плексигласовите прозорци.
— Не те разбирам — каза Карпинтър.
— Нали виждаш онези зелени подутини над водата навътре от брега? Това са чудовищни водорасли. Някакви мутанти, широки трийсетина сантиметра и бог знае колко дълги. Довлякоха се преди няколко години от Монтерей. Заливът е задръстен от тях. Растат с около метър на месец. Комисията за околната среда докара морски крави с надеждата да прочисти малко водата.
— Морски крави?
— Тревопасни водни бозайници от Индийския океан. Грозни като смъртта, но безопасни. Ужасно глупаво изглеждат и са фактически слепи. Консумират огромни количества водорасли. Лакоми са като прасета. Проблемът е, че самите те са предпочитана храна за крокодилите.
— Крокодили… — повтори глупаво Карпинтър.
— Именно. В залива на Сан Франциско. Най-после успяха да се домъкнат от Лос Анджелис и се чувстват отлично.
— Не мога да повярвам. Крокодили тук?
— Ще ти се наложи да повярваш. Скоро ще ги има и в Пъджит саунд.
Карпинтър се загледа към залива. Знаеше, че крокодилите бяха започнали да се завръщат заедно с глобалното затопляне на климата. Още когато бе малък, бяха поели от Мексико към Сан Диего. В един свят, в който повечето видове бяха на изчезване, древните мезозойски влечуги преживяваха необясним разцвет.
Пъплеха навсякъде из изнемогващата от жегата Флорида, т.е. мъничкото, което бе останало от нея след потъването на крайбрежните райони. Не можеше да се изпикаеш, без някой крокодил да ти се ухили от тоалетната чиния. Но Калифорния? Крокита в залива на Сан Франциско? Такова чудо не се бе случвало. Това вече бе направо гадно.