— Да.
— Така че бъди добро момче и си налягай парцалите, а ако видиш някое от приятелчетата ти да минава през площада, не се опитвай да привлечеш вниманието му по какъвто и да е начин. Защото ще забележа и това наистина ще е последният ти опит. Ясно?
— Виж какво — каза умърлушено Хуанито, — защо не ме оставиш просто да стана и да се махна оттук и повече никога да нямаме нищо общо двамата с теб? Нямам никакво намерение да ти създавам каквито и да е неприятности.
— Не — отсече Фаркас. — Ти се опита да ме прецакаш, момченце. Продаде ме, докато работеше за мен. За мен е правило да наказвам свирепо такова поведение. Не се надявай да ти се размине току-така. — След това се обърна към Ву: — А вие, докторе? Готов съм да направя изключение за вас, ако се съгласите да си сътрудничим. Разбира се, нямам никакво намерение да ви принуждавам, но предполагам, че се досещам какво бихте предпочели. Без съмнение би било по-добре да поработите известно време за „Киоцера — Мерк“ срещу отлично заплащане във великолепно оборудвана лаборатория, вместо да ме карате да ви демонстрирам недоволството си от това, което направихте с очите ми още докато бях в зародиш, и колко отмъстителен мога да бъда. Не съм ли прав, докторе?
— Вече отговорих — измърмори Ву. — Договорихме се.
— Добре. Много добре.
Отстрани на масата имаше обществен комуникатор. Фаркас го взе в свободната си лява ръка, без да отделя вниманието си от Ву и Хуанито, и набра номера на полковник Емилио Олмо от гражданската полиция. Мина известно време, докато централният компютър се опитваше да го открие; андроиден глас запита Фаркас за идентификационния му код. Фаркас го съобщи и добави:
— Повикване на седемнайсети канал.
Това означаваше искане на специална линия. В последвалата още няколко мига тишина се чуваха само отделни електронни шумове.
И накрая:
— Виктор?
— Емилио, искам само да ти кажа, че стоката е в ръцете ми.
— Откъде се обаждаш? — попита Олмо.
— От площада в Ел Мирадор.
— Стой там. Идвам веднага. Трябва да говоря с теб, Виктор.
— В момента разговаряш — отвърна Фаркас. — Нуждая се незабавно от двама полицаи, които да поемат стоката. Намирам се с нея на самия площад и нямам намерение да продължавам да бъда надзирател на публично място.
— Къде точно си? Опиши ми местоположението си.
— Как се казва това кафене? — обърна се Фаркас към Хуанито.
Четенето често му създаваше проблеми: сляпото зрение не осигуряваше равни възможности с нормалното зрение, факт, който го вбесяваше хиляди пъти на ден.
— Кафене „Ла Палома“ — отговори Хуанито.
— „Ла Палома“ — предаде Фаркас на Олмо.
— Bueno. Патрулът ще мине до две минути. Ще вземем пратката и ще я прехвърлим на склад, както сме се разбрали.
— Трябва да ти кажа още нещо. Има допълнение към първоначалния товар.
— Нима?
— Изпращам на склад и агента. Не се притеснявай. Всичко ще бъде уредено според уговорката.
— Всичко, каквото пожелаеш, приятелю — прозвуча в отговор леко озадаченият глас на Олмо. — Твой си е и можеш да правиш с него, каквото си искаш — прав му път. Давам ти го от все сърце. Но не ти го подарявам, нали разбираш? Ясно ти е, че може да се наложат допълнителни такси, нали?
— Това не ме тревожи.
— Bueno. Стоката ще бъде прибрана веднага. Остани на мястото си. Ще дойда лично малко по-късно, за да поговорим. Възникна сериозен проблем, който трябва да обсъдим.
— Секретната линия не е ли достатъчна гаранция? — попита Фаркас, учуден и дори леко разтревожен.
— Съвсем не, Виктор. Трябва да се срещнем лично. Прекалено деликатно е. Чакаш там, нали? В кафене „Ла Палома“?
— Разбира се — отвърна Фаркас. — Ще ме разпознаеш по червения карамфил на ревера ми.
— Какво?
— Шегичка. Нали няма да забравиш да наредиш да приберат стоката, Емилио?
— На секундата.
— Bueno — каза Фаркас.
Олмо прекъсна разговора и той остави вилката обратно на мястото й.
— С полковник Олмо ли разговаряхте? — запита със страхопочитание Хуанито.
— Защо мислиш така?
— Нарекохте го „Емилио“. И поискахте да ви изпрати полицаи. Кой друг би могъл да бъде?
— Да, полковник Олмо — повдигна рамене Фаркас. — От време на време работим заедно. Приятели сме, в известен смисъл.
— Света Дево Мария — промълви с пресъхнало гърло Хуанито и направи жест, който Фаркас разпозна като кръстене по потреперването на средните две сини сфери, които образуваха част от тялото му. — Ти и Олмо сте приятели! И си говорите на „ти“. Значи наистина съм я загазил.