— Да. Наистина — потвърди Фаркас. — Todo jodido, така ли се казваше?
— Si — отвърна мрачно Хуанито. — Estoy jodido, напълно. Напълно.
След това извърна глава и се загледа в далечината. Ву тихичко се изсмя. „Браво на него“, помисли си Фаркас. Нещастието на Хуанито е в състояние да го развесели. Това означаваше, че собствените му затруднения не го тревожеха. На Фаркас му допадна обстоятелството, че човекът, който бе променил безвъзвратно неговия живот най-безотговорно и безпричинно, бе само един безчувствен изпълнител.
Малко след това Фаркас видя две фигури да се движат право към него от посоката, в която се бе загледал Хуанито: един червен тетраедър върху покрити с бодли крачета и чифт смарагдови колони, свързани с три успоредни напречни златни пръта. „Сигурно това е полицейският патрул“, помисли си Фаркас. Олмо действаше експедитивно. Естествено, „К-М“ му плащаха твърде добре за сътрудничеството. Пък и Валпарайсо Нуево бе добре смазана полицейска държава и полицията по всяка вероятност разполагаше с отлични комуникации.
— Господин… Фаркас? — каза тетраедърът.
Обичайното заекване при гледката на безокото, пусто чело. Случваше се често.
— Изпраща ни полковник Олмо. Трябва да приберем двама мъже.
Явно бе смутен.
— Не съм уточнявал чак такива подробности. Казах само двама души. Всъщност става дума за момче и възрастна жена. Тези двамата.
— Да, сър. На вашите услуги, сър.
— Предполагам, Олмо ви е казал, че не бива да им се случва нищо, нали? Не искам да им се случи нищо лошо. Само ги дръжте на съхранение, докато приключат процедурите по депортирането им. Разбрахме се, нали?
— Да, сър. Разбира се, сър.
Фаркас ги проследи, докато отвеждаха Хуанито и Ву.
След като се освободи от задължението да пази едновременно двама арестанти, Фаркас си позволи да се отпусне. Облегна се назад и огледа покрития с калдъръм площад.
Изпита странна пустота.
Бе се справил със задачата си отлично и с учудваща лекота. Но му бе странно, че след като толкова години си бе представял как отмъщава на Ву, сега не направи абсолютно нищо.
Да се преобрази в жена, в някаква старомодна лелка. Просто невероятно…
Никой не би могъл да му попречи преди малко, докато се намираха в плесенясалата и пълна със сгурия вътрешност на обвивката, да опре палци върху очните му ябълки и да ги натисне. Разбира се, това не би възвърнало нормалното му зрение, от което бе лишен от рождение. Дори не бе сигурен, че иска да вижда нормално, особено от известно време. Но несъмнено би му доставило удоволствие да си го върне на Ву.
Същевременно не можеше да не отчете обстоятелството, че краткотрайното удовлетворение от кървавото отмъщение би разрушило кариерата му, а тя съвсем не бе за подценяване и му носеше редица облаги. Просто не си заслужаваше да рискува.
Колкото до момчето…
Не изпитваше капка съжаление към него. Беше си го заслужил. Това коварно копеле бе постъпило точно както бе предполагал, че ще постъпи, готов да се продаде на всеки, който предложи по-висока цена. В това отношение очевидно приличаше на баща си и се нуждаеше от добър урок. И щеше да го получи. Фаркас престана да мисли за него и махна на келнера.
Поръча си малка гарафа червено вино и отпивайки от чашата, търпеливо зачака Олмо.
Не се наложи да чака дълго.
— Виктор?
Олмо бе застанал зад рамото му. По цвета, който излъчваше, личеше, че е доста напрегнат.
— Виждам те, Емилио. Сядай. Ще пийнеш ли вино?
— Изобщо не пия.
Олмо се настани тежко на масата. Това бе първата им среща: всичките си предишни контакти и сделки бяха осъществявали от разстояние. Олмо бе по-нисък, отколкото Фаркас бе очаквал. Горният куб бе по-едър от долния, което говореше за широки рамене и мощни ръце. В седнало положение Олмо имаше внушително излъчване.
Фаркас си го представи в началото на кариерата му да се поти над противниците на генералисимуса в някоя килия с гъвкав бич в ръка: за да се издигне до днешното си високопоставено положение, той бе тръгнал от скромните редици на официалните палачи. „Дали Върховния измъчва противниците си, запита се Фаркас. С положителност.“ Всички дребни тирани го правеха. Реши да попита някой път Олмо, но не сега, разбира се. Внимателно отпи глътка вино. Местно производство, предположи той. Не бе никак лошо.
Реши да прекъсне неловкостта, в която Олмо очевидно бе изпаднал, впечатлен от външния му вид.
— Възбуди страшно любопитството ми, Емилио. Толкова ли е деликатно, че не рискува да ми го кажеш дори по специалната линия?
— Така е. Бих пийнал малко вода. За тези, които ни наблюдават, а съм сигурен, че има такива, ще е по-нормално, ако и пред мен има нещо за пиене.