— В такъв случай смяташ, че заговорниците са банда престъпници от Южна Калифорния, която действа напълно самостоятелно.
— О, небеса — почти извика Фаркас, доведен до ръба на търпението си. — Не ти ли стана ясно, че всичко, което знам за този идиотски преврат, е единствено казаното току-що от теб? Нямам абсолютно никакви доказателства, че той изобщо съществува, а очевидно и ти ги нямаш. Но както и да е. Ако мога да те успокоя по някакъв начин, Емилио, нека ти кажа, че според мен съзаклятниците, ако изобщо съществуват и които и да са те, по-скоро биха поискали да си сътрудничат с теб, отколкото да те премахнат. Ако имат капка разум и ако изобщо някога успеят да осъществят замислите си, най-умното, което биха могли да направят, е да се свържат с теб, за да им помогнеш да свалят генералисимуса. Каквото и да се случи, ще имаш подкрепата на „Киоцера-Мерк“, защото там са заинтересовани, дявол знае защо, да включат този шибан спътник в сферата на своите интереси и вече са ти гласували доверие да си следващият генералисимус, така че в никакъв случай не биха наблюдавали с безразличие как банда престъпници от Калифорния изхвърля техния избраник през прозореца. Не е ли така, Емилио? Сега по-добре ли се чувстваш?
Олмо помълча известно време.
— Благодаря ти — каза накрая той. — Ако научиш нещо повече, нали ще ми съобщиш, Виктор!
— Разбира се.
— Bueno — отвърна Олмо само миг преди Фаркас да го изрече вместо него. — Наистина ти вярвам, приятелю. Доколкото изобщо мога да вярвам на някого.
— Което значи никак, прав ли съм?
Олмо се засмя от все сърце. Внезапно се бе успокоил след многословното избухване на Фаркас.
— Знам, че никога няма да направиш нещо, което би било насочено срещу мен, освен ако не те принуди някаква заплаха за собствената ти сигурност.
— Звучи доста логично.
— Да. Да. Значи ще ми съобщиш, ако чуеш нещичко за този заговор.
— Исусе Христе! Вече ти казах. При условията, които ти сам спомена преди малко. Това удовлетворява ли те?
— Да.
— В такъв случай можем ли да се върнем към нашата работа? Ще се погрижиш ли за незабавното изпращане на Ву и Хуанито на сателитната лаборатория на „К-М“, както иска компанията?
— Изцяло.
— Bueno — каза Фаркас.
И двамата се засмяха.
Точно в осем без петнайсет Карпинтър излезе пред хотела, за да изчака Роудс. Вечерта беше мека и влажна, а откъм океана подухваше лек вятър. Ако не познава климатичните особености на Западното крайбрежие през последните години, човек като нищо би помислил, че скоро ще завали, но за познавачите бе ясно, че тази вечер е по-вероятно да настъпи Второто пришествие. Както винаги, Роудс закъсняваше и просмуканият от противния, възкисел и лютив мирис на химикали влажен въздух започна да измъчва излезлия без маска Карпинтър независимо от добрите думи за атмосферните условия в залива, които Роудс му бе наговорил този следобед. Върна се във фоайето и започна да наднича през амбразурите. Към осем и десет Роудс най-после се появи.
Караше голяма старомодна кола с широка предница, претъпкана с народ. Карпинтър се вмъкна отзад до някаква едра жена, която приличаше на латиноамериканка и имаше огромна тъмна и буйна коса. Тя му се усмихна ослепително, а блестящите й изпъкнали очи моментално му подсказаха, че е страстен консуматор на хапчета. Понечи да му се представи, но преди да успее да промълви дори думичка, набитият мургав мъж от другата й страна се наведе пред нея, сграбчи енергично ръката на Карпинтър и произнесе мощно и плътно с лек европейски акцент, който той не можа да определи:
— Аз съм Мешорам Енрон. Аз съм от Израел.
„Като че ли нямаше да се досетя сам“, помисли си Карпинтър.
— Пол Карпинтър — отвърна той. — Приятел на д-р Роудс. Познаваме се още от деца.
— Много добре. Изключително ми е приятно да се запознаем, д-р Карпинтър. Аз публикувам в „Космос“ научни и технологични материали. Познавате ли списанието? Едно от най-големите. Аз работя в телавивската агенция. Пристигнах онзи ден специално за да разговарям с вашия приятел.
Карпинтър кимна, като се питаше дали Енрон пропуска понякога да започне изречението си с местоимението за първо лице единствено число. Веднъж от три? Веднъж от пет пъти?
— А аз съм Йоланда — каза едрата жена с косата, усмивката и изпъкналите очи, когато Енрон млъкна за момент.
Имаше плътен и великолепно школуван театрален глас, който излизаше направо от диафрагмата й. Когато проговори, от нея сякаш избухна цял облак феромонално благоухание и Карпинтър усети, че слабините му моментално отреагираха. Но беше твърде опитен, за да си създава излишни илюзии. По всяка вероятност тя с всеки се запознаваше по този импулсивен начин, но зад това не се криеше нищо особено.