— А вие, госпожо Бермудез? Вие сте художник, прав ли съм?
Изглежда, Енрон интервюираше всеки.
— Да, най-вече скулптор — отговори тя и му отправи поредната зашеметяваща усмивка. Сигурно имаше поне петдесет зъба. Лицето й бе кръгло, едро и хубаво, с широка уста и тези нейни удивителни изпъкнали очи. — Работя предимно с биоотзивчиви материали. Зрителят и творбата образуват неделимо цяло, така че наблюдаваният обект се променя под въздействието на истинската същност на наблюдаващия.
— Колко любопитно — възкликна Енрон съвършено неискрено. — Надявам се да се запозная с произведенията ви отблизо.
— Занимавам се и с модерни танци — продължи тя. — Пиша от време на време, но не бих казала, че е кой знае какво. И, разбира се, играя. Миналото лято участвах в „Сага за Земята“ — представление на открито, което се игра на дигата. Беше истинско събитие за всички нас — нещо като заклинание под формата на театрално представление. Искам да кажа, заклинание за спасяването на планетата. Опитвахме се да установим хармония между публиката и скритите космически енергии, които властват над нас, но толкова рядко ни се разкриват. Надявам се да го представим в Лос Анджелис през зимата.
Последва нова пленителна усмивка и тя се наведе към Енрон, като го облъхна с цялото си феромонално благоухание.
— Аха — каза отново Енрон и Карпинтър забеляза любопитното пламъче в очите му пак да угасва.
Йоланда Бермудез несъмнено би могла да заинтригува израелеца по един или друг начин, но любопитството му към артистичните й наклонности очевидно се бе изпарило. Карпинтър също изпита известно разочарование. Явно под въздействието на хапчетата или поради някаква друга причина Йоланда преливаше от ентусиазъм и енергия и представата, че действително е талантлив творец, й бе придала за момент блясък и очарование; но Карпинтър веднага разбра, че не става дума за никакъв талант, дори и не за най-елементарни дарби, а за типичен пример на традиционната старомодна претенциозна снобщина. А когато слушаше за заклинанието за спасяване на планетата, направо му се доповръща. Около тях всичко се разпадаше с шеметна скорост, а тя продължаваше да припява някакви мантри от миналия век.
Все пак беше красива жена. Но Роудс го беше предупредил, че е откачена, а той по всяка вероятност бе наясно.
Когато Роудс сигнализираше вече за втората поръчка напитки, Изабел се намеси в разговора. Запита Енрон за списанието му, като се поинтересува дали се печата на израелски или на арабски, или и на двата езика. Очевидно раздразнен, Енрон й обясни, че говоримият език в Израел се нарича „иврит“, а не „израелски“, и полагайки усилия да запази самообладание, продължи, че като всяко елитно списание „Космос“ излиза преди всичко на английски. Разбира се, неговите читатели, допълни той, винаги могат само с едно натискане на бутона да получат арабския или ивритския текст върху визьора. Колкото и да е невероятно, но все още се намирали хора в най-затънтените кътчета на огромния юдейско-ислямски свят, които не могат да четат на английски.
— Предполагам, преди всичко араби — добави Изабел. — Все още има доста изостанали араби, нали? И продължават да живеят като в средните векове?
Това бе неприкрит опит за ласкателство. Енрон отвърна с нотка на презрение, като се усмихна мрачно:
— Няма такова нещо, госпожо Мартин. Истинските араби са съвършено изискани. Трябва да се научите да правите разлика между арабите и тези, които говорят на арабски, разбирате ли? Имах предвид най-вече нашите читатели в земеделските райони на Северен Судан и в Сахара, които са арабскоговорещи мохамедани, но не и араби в истинския смисъл.
Изабел изглеждаше смутена.
— Ние тук знаем толкова малко за това, как стоят нещата в останалите части на света.
— Безспорна истина — продължи Енрон. — Тесногръдието на тази страна е достойно за съжаление. Жалко за Америка. Невежеството е заплаха, особено в трудни времена като днешните. При това невежество под маската на войнстващо самодоволство.
— Може би е време да поръчаме вечерята — засуети се Роудс. — Ако ми разрешите, ще си позволя да ви препоръчам някои неща…
Той препоръча доста повече неща, но на Карпинтър му направи впечатление, че Енрон изобщо не обръща внимание на думите му. Дълго преди Роудс да приключи, той вече бе направил своята поръчка. Карпинтър си помисли, че има нещо очарователно в отблъскващата му арогантност: сякаш в него си бяха дали среща всички отвратителни еврейски черти и подчертано демонстрираното от него самочувствие приличаше чак на преструвка. Въпреки това интелигентността, характерната дарвиновска приспособимост и суховатото му чувство за хумор предизвикваха уважение. Копеле, разбира се, но забавно копеле, ако подобен екземпляр можеше изобщо да бъде забавен. На Карпинтър му беше забавен.