— Твърде интересно — възвърна най-после самообладанието си Енрон, — надежда за успешна експедиция към звездите. При друг случай ще разгледаме и този въпрос, доктор Роудс. Но сега нека насочим вниманието си към единствената реална възможност пред човечеството — която именно съм дошъл да обсъдим тази вечер с вас. Имам предвид използването на генетичната хирургия за адаптиране на новородените към все по-отровната атмосфера на Земята.
— Не само новородените — прекъсна го Роудс. За първи път се оживи, откакто бяха пристигнали в ресторанта. — Ние изследваме също така възможностите за ретрофиране на възрастни хора с оглед приспособяването им към нововъзникващите условия.
— О! — възкликна Енрон. — Много интересно наистина!
— И всички ще се превърнем в чудовища — намеси се Изабел. — Един безстрашен млад свят, населен с превъзходни екземпляри!
Карпинтър си даде сметка, че бе изпил точно колкото Роудс, но се чувстваше доста по-зле от него след такова значително количество алкохол.
— Ако ми разрешите, госпожо Мартин — отвърна Енрон и отново се обърна към Роудс. — Според вашата прогноза, докторе, кога земната атмосфера ще достигне онова състояние, което ще направи планетата необитаема за човешките същества, така както са устроени в момента?
Роудс не отговори веднага.
— Четири-пет поколения — каза накрая той. — В най-добрия случай шест.
— Искате да кажете сто и петдесет години — повдигна вежди Енрон, — или може би двеста?
— Там някъде. Не бих посочил точна цифра. Но става дума приблизително за толкова. Заобикалящият ни пласт от парникови газове все още пропуска ултравиолетовите лъчи, но пречи на инфрачервените да се отразят, така че ние се печем и пържим с повишаването на температурата. На всичкото отгоре продължава да се руши изолационният озонов слой. Мощното слънчево лъчение се излива през дупката и облъчва планетата като огромен лазер, като ускорява всички пагубни процеси, които протичат от двеста години насам. Моретата бълват метан като мръсни копелета. Флората, на която разчитахме да се справи с въглеродния двуокис в атмосферата чрез фотосинтезата, сега стоварва върху нас нови огромни количества от тази мръсотия вследствие на бързото гниене на мъртвата растителност в новообразуваните подгизнали от влага джунгли по цялата планета. Онова, което вдишваме, ежегодно се отдалечава по химическия си състав от първоначалните си параметри.
— И не съществува никаква вероятност да се приспособим към променящите се условия? — запита Енрон.
Роудс избухна в неудържим дрезгав смях. Това беше най-темпераментната му реакция през цялата вечер.
— Да се приспособим? За пет поколения? Или шест? Еволюцията не действа с такава скорост. Не и по естествен път, така или иначе.
— Но би могла да бъде ускорена по изкуствен начин — настоя евреинът. — В лаборатория.
— Точно така.
— В такъв случай бихте ли ни казали какви са конкретните цели на вашите изследвания? Кои особености на нашия организъм се опитвате да видоизмените и какъв напредък сте постигнали до този момент?
— По дяволите, нищо не му казвай, Ник — обади се Изабел. — Не виждаш ли, че е шпионин на „Киоцера“ или на някаква компания от Кайро или Дамаск, която разработва операция?
— Моля те, Изабел — измърмори Роудс с почервеняло лице.
— Но това е истина!
Този път Енрон не беше ядосан. Погледна я и каза почти развеселен:
— Госпожо Мартин, получих разрешение за това интервю от работодателите на доктор Роудс. Щом те не се страхуват от мен, не виждам причина вие да се страхувате.
— Това не беше израз на недоверие, господин Енрон — изпревари я Роудс. — Тя просто не понася да слуша каквото и да е, свързано с моите изследвания.
Енрон изгледа Изабел, като че ли беше някаква странна форма на живот, възникнала току-що от килима.
— Какво по-точно в дейността на доктор Роудс ви смущава толкова силно? — попита я той.
Тя се подвоуми. На Карпинтър му се стори, че е сконфузена от своята невъздържаност.
— Не бих искала да бъда толкова критична, както може би е прозвучало. Той е гений и аз наистина се възхищавам на всичко, което е успял да постигне. Но просто не искам целият свят да се превърне в зоологическа градина, пълна със странни мутанти. Стига вече с тези генетични хирургии, ретрофии, бебешки присадки и всичко останало. Смяната на пола, козметичното моделиране на тялото. А сега и това превръщане на зародишите в някакви уродливи същества с хриле, три сърца и не знам още какво… — поклати глава Изабел. — На първо място, ние не можем да си го позволим. Имаме твърде много други проблеми, които трябва да решим, преди да си позволим лукса да се заемем с толкова драстичен проект. И второ, според мен това е ужасяващо. То би означавало край на човечеството в този вид, в който го познаваме. Промените ли тялото, променяте и съзнанието. Това е природен закон. Ще се появи някакъв нов вид, при това бог знае какъв. Но в никакъв случай няма да бъде човек. Някакво отвратително, зловещо, чудато същество. Не бива да постъпваме така със себе си. Просто не бива. Разбира се, че обичам Ник, но мразя онова, което той и неговите колеги искат да причинят на човечеството.