И сега — мръсотията, горещината, отровният въздух, претъпканата с метали вода, озоновите дупки, превърнатата в руини градина, каквато някога бе представлявал светът…
По дяволите! Какво изумително постижение! Един-единствен маймунски вид да унищожи цяла планета!
Докато чакаха пред ресторанта да докарат колата на Роудс, Карпинтър се приближи до него и му каза тихо:
— Мога аз да карам, Ник, ако не ти е до това.
Роудс не стоеше особено стабилно на краката си.
— Всичко е наред. Ще оставя колата сама да си върши работата. Всичко е наред.
— Щом казваш. Надявам се, можеш да ме закараш до „Мариот“, след като върнеш Енрон в хотела му?
— Ами Йоланда?
— Какво имаш предвид? Тя нали живее в Ийст бей?
— Можеш да я оставиш да се прибере сама сутринта. Няма да представлява никакъв проблем за нея.
— Ник, не съм уговарял нищо с нея. Не си казахме почти думичка през цялата вечер.
— Да не би да не я искаш? Не разбираш ли, че тя го очаква? Дойде заради теб.
— Това автоматично ли означава…
— За нея да. И много ще я обидиш. Разбира се, винаги бих могъл да й обясня, че си минал в лагера на хомосексуалистите или нещо от този род и да я върна още тази вечер в Бъркли. Но ще направиш голяма грешка. С нея е голяма веселба. Какво ти е, Пол? Да не си уморен?
— Не. Просто… О, по дяволите. Не се тревожи — ще изиграя ролята си на любовник. Колата ти пристигна.
Карпинтър се огледа за Йоланда. Стояха заедно с Енрон до водата, загледани в ярката светлинна пътека, която пресичаше залива по посока на Сан Франциско, и близостта им един до друг накара Карпинтър да си помисли, че може и да му се размине. Тя стърчеше с половин глава над ниския, набит евреин, но това не му пречеше да й нашепва настойчивите си интимности, а и нейната поза изразяваше благоразположение. В същия момент обаче тя се обърна и погледна с очакване Карпинтър, от което му стана ясно, че каквито и шансове да имаше Енрон, те не се отнасяха за тази вечер.
Така че той разигра познатия ритуал и я запита дали би се отбила в хотела му за едно късно питие, а тя мигна с клепачи в знак на съгласие и това беше всичко. Карпинтър се почувства глупаво. А и някак си курвенски. Но какво пък чак толкова, по дяволите: щеше да има достатъчно време да спи самичък, когато тръгне да лови айсберги из Тихия океан.
Роудс включи колата на автопилот и тя се понесе из Сан Франциско без каквито и да е проблеми. Йоланда се сгуши удобно в Карпинтър, сякаш цялата вечер заедно бяха подготвяли предстоящия завършек. „А може и да сме, — мина му през ума, — без аз да забележа.“
Когато пристигнаха до хотела на Енрон — величествена готическа сграда на площад „Юниън“, — преди да слезе, евреинът пое ръката на Йоланда, задържа я известно време, целуна я театрално и й каза:
— Беше една изключително приятна вечер. С нетърпение очаквам да се видим отново.
Благодари на Роудс и дори на Изабел, кимна на Карпинтър и бързо се отдалечи.
— Забележителен мъж — прошепна Йоланда. — Не, не е красив, но наистина е забележителен. Толкова е енергичен. И така добре познава световните проблеми. Намирам, че евреите са великолепни хора. Не мислиш ли така, Пол?
— Следва „Мариот Хилтън“ — обяви колата.
Роудс, изглежда, беше заспал на предната седалка, отпуснал глава на рамото на Изабел. На Карпинтър никак не му се спеше, но очите му смъдяха и го боляха от въздуха, напрегнатата вечер и късния час. Подозираше, че тази нощ няма да се спи. Нямаше да му е за първи път. Сигурно не и за последен.
— Дай да пропуснем пиенето — предложи Йоланда във фоайето на „Мариот“. — Да се качваме направо горе.
Докато се събличаха в стаята му, тя попита:
— Отдавна ли познаваш Ник Роудс?
— Само от трийсетина години.
— Израснали сте заедно ли?
— Да, в Лос Анджелис.
— Знаеш ли, че страшно ти завижда?
Тя метна бельото си настрана, протегна се и пое дълбоко въздух, докато се наслаждаваше на голотата си. Тежки гърди, тежки бедра, навсякъде трапчинки, тъмен водопад от благоуханна къдрава коса: „типична знойна латиноамериканка“, помисли си Карпинтър. Похотлива. Женствена.
— На мен?
— Страхотно. Разказа ми всичко за теб. Възхищава се на свободата на възгледите ти, на това, че нямаш никакви нравствени задръжки.
— Искаш да кажеш, че ме смята за аморален? — попита Карпинтър.
— Смята те за лесно приспособим. Не е едно и също. Възхищава се на способността ти да се оправяш и в най-трудните ситуации, в най-обърканите положения. Би искал да може да се справя по същия начин. Той непрекъснато се заплита в разни бъркотии. Изглежда, умееш да хващаш бика за рогата.