Фаркас хвана сутрешната совалка за Валпарайсо Нуево. Когато пристигна, цяла тълпа нетърпеливи агенти се спусна насреща му, но той любезно отклони услугите им и сам се завърна в хотел „Сан Бернардито“ в Каджамарка, където нае същата стая, която беше освободил предния ден. Харесваше му гледката към звездите, която се откриваше от стаята. А и притеглянето в Каджамарка беше равностойно на земното и това отговаряше на устройството на мускулатурата му.
Взе продължителен душ и излезе да се поразтъпче.
„Наистина великолепно място“ — помисли си Фаркас. Вече беше започнал да свиква с атмосферата тук. Този прозрачен, чист въздух, който сякаш те замайваше с всяко вдишване. Човек можеше да се напие с такъв въздух. Той го пое дълбоко в дробовете си и започна да си играе, опитвайки се да го анализира с алвеолите си, като отдели молекулите CO2 от азотните и кислородните молекули.
Даваше си сметка, че това чудо може да го разглези. Нямаше да му е лесно да се върне на Земята и да диша отново отровния и прогнил въздух. Да продължи да живее като „динко“, като „пълзящ в калта“ и „дишащ мръсотии“, или изобщо както там жителите на L–5 наричаха осъдените да прекарат живота си на злочестата планета майка. Така или иначе, засега не бързаха да го върнат на Земята.
Това беше добре. Много добре. Прекарвай си приятно времето, забавлявай се, почивай си в космоса. Разследвай до най-малката подробност предполагаемата конспирация срещу правителството на генералисимус Калаган.
Близо до хотела имаше приятно кафене. Намираше се точно под един от предпазните стъклени щитове, през който този следобед се разкриваше фантастична гледка към Земята и луната. Фаркас седна на открито, поръча си чаша коняк и се отпусна в стола, като отпиваше на бавни глътки. Може би някой от конспираторите щеше да се приближи и да му предложи полезна информация срещу заплащане.
Защо не. Защо не.
Отпиваше бавно от коняка. Седеше и чакаше. Никой не му предложи нищо. След малко се върна в стаята си. Пусна някаква нежна музика. Направи обичайните умствени приготовления, които заместваха затварянето на очите. Последните дни бяха доста претоварени и чувстваше умора. „Време е за малко почивка — каза си Фаркас. — Да. Да, на всяка цена трябваше да си почина.“
Пристанището на Оукланд представляваше невъобразим лабиринт от сиви стоманени конструкции, разположени на четиринайсет нива. Стиснал значката за самоличност във високо вдигнатата си ръка, за да я показва по-лесно на многобройните лазерни скенери, Карпинтър се изкачваше и се спускаше от ниво на ниво, следвайки категоричните инструкции на невидими металически гласове, докато най-накрая се озова на самия бряг, сред ярката зеленикава мараня на горещото пладне. Върху спокойната, покрита със слуз повърхност на широкото устие кротичко се поклащаха десетки кораби като ято заспали в плиткото патици.
Неговият „Тонопа Мару“ беше пристигнал в Сан Франциско тази сутрин от корабостроителницата „Сан Педро“ в Лос Анджелис. Беше спрял на пристана на Оукланд — в продължение на повече от един век кейовете на Сан Франциско се използваха само от туристи. В този горещ и смрадлив следобед въздухът беше наситен с близка до смъртоносните концентрации отрова и зеленикавокафявият смог се спускаше от оловното небе и притискаше като преса великолепния Сан Франциско, което налагаше задължителното носене на дихателни маски. Карпинтър беше пристигнал с такси, за да се срещне със своя екипаж и да поеме официално командването.
Когато застана на брега, видя пред себе си не само познатата редица от блещукащи лазерни скенери, но и един огромен робот с квадратна глава, който охраняваше входа на пристанището като Цербер, застанал пред вратата на ада. Роботът бавно извърна глава към него.
— Капитан Карпинтър — обяви Карпинтър. — Командир на „Тонопа Мару“.
Фразата му се стори толкова приповдигната, че той едва се сдържа да не се изсмее на собствената си високопарност. Почувства се като герой на Джоузеф Конрад: възторженият млад шкипер, който за първи път поема командването и застава пред отегчените стари моряци, преживели толкова много, че вече нищо не е в състояние да ги впечатли.
И действително съобщението на Карпинтър нито развесели, нито предизвика страхопочитанието на робота, който по всяка вероятност изобщо не беше чувал за Конрад. Запазвайки мрачно мълчание, той подложи на поредната лазерна проверка документите му, установи, че всичко е наред, сканира очните му ябълки за по-голяма сигурност и го пропусна под изгряващото слънце извън защитния покрив да търси кораба си.