— Ще налапаме няколко тлъсти айсбергчета — ухили се Наката, — нали, капитане? За да спасим Сан Франциско от жажда.
И се изкикоти.
— Какво му е смешното на Сан Франциско? — попита Карпинтър.
— Всичко — отвърна Наката. — Адски глупаво местенце. И винаги е било такова. Орисници, феи, компютърджии и все разни такива. Вие нали не сте от Фриско, капитане?
— От Лос Анджелис. Западните райони.
— Чудесно. Аз съм от Санта Моника. На една крачка от вас. Това шибано място тук никога не ми е харесвало. „Самурай“ бяха предоставили кораба на Ел Ей, но Фриско го нае миналия месец — махна неопределено с ръка той към залива зад гърба си и към великолепния, разположен върху хълмчетата град на отсрещния бряг. — Голям майтап е да мъкна вода в Северна Калифорния. Но човек бачка това, за което му плащат, нали така, капитанче?
Карпинтър кимна.
— Прав си. Такава е системата.
— Да ви покажа ли кораба? — намеси се Хичкок.
— Къде са останалите двама членове на екипажа?
— Каски и Ренет. Отидоха до града. Ще се върнат малко по-късно.
Ренет отговаряше за подръжката и експлоатацията, а Каски беше оператор по съобщенията. И двете жени. Карпинтър изпита известно раздразнение, че не присъстваха на официалното му посрещане, но той изобщо не беше изпратил съобщение, че ще пристигне именно сега. Официалното посрещане можеше да почака.
Хичкок го поведе да огледат кораба. Най-напред разположените върху палубата кранове и механизма за прихващане, чиито куки поразяваха с размерите си, а в момента бяха прибрани в специалните ниши от двете страни на кораба. След това в машинното, за да огледа мощния двигател, който можеше да помъкне един средно голям остров и да го откара до другия край на света.
— А това са великолепните каюти — обяви Хичкок.
Карпинтър беше предупреден да не очаква кой знае какви удобства, но не очакваше чак такова нещо. Сякаш конструкторите на кораба бяха забравили, че на него ще има и екипаж, и бяха се сетили да отделят малко местенце и за него сред цялата тази машинария едва най-накрая. Жилищните помещения за Карпинтър и останалите бяха натикани по всевъзможни ъгълчета. Неговата каюта беше малко по-голяма от другите четири, но и тя не беше по-просторна от големите колкото ковчег кабинки за спане, които предлагаха хотелите на летищата, а общата зона за почивка беше едно миниатюрно пространство на кърмата и на носа на горната палуба, където Карпинтър беше видял Хичкок да нагласява оборудването си.
„Живот като в консервна кутия“ — помисли си Карпинтър.
Но заплащането беше прилично и имаше надежда да го повишат. И поне щеше да подиша малко по-чист въздух в открито море вместо лепкавата сивокафявозеленикава мътилка, която висеше през повечето време над обитаемите райони на Западното крайбрежие.
— Носите ли спесификацията за маршрута, капитане? — попита Хичкок, след като му беше показал всичко, което трябваше да види.
— Тук е — потупа Карпинтър джоба върху гърдите си.
— Имате ли нещо против да поработя върху нея?
Карпинтър му подаде малкия син информационен куб, който му бяха връчили по време на инструктажа тази сутрин. Знаеше, че това беше нещо като церемониал: капитанът връчва официално на навигатора данните за маршрута, които определят програмата на плаването. Разбира се, Хичкок положително вече знаеше приблизителната цел на пътуването и без съмнение беше в състояние да потегли към нея по старите морски пътища на Тихия океан, известни от времето на сър Франсис Дрейк и капитан Кук. Те не бяха ползвали компютри и по всяка вероятност Хичкок също можеше да мине без тях. Но предаването на информационния куб на навигатора представляваше съвременният еквивалент на последното обсъждане под мачтата преди отплаването и допадаше на Карпинтър: той изпитваше удоволствие от обстоятелството, че е наследник на древна традиция.
Морски капитан. Одисей, Васко да Гама, Колумб, Магелан. Капитан Кид. Капитан Хук. Капитан Ахав.
Хичкок се оттегли и го остави в тесничката и неудобна каюта. Карпинтър напъха багажа си в предназначените за целта отверстия. Когато приключи с подреждането, свърза се с Ник Роудс в офиса му в „Сантачиара лаборатории“.
— Не можеш да си представиш какво луксозно местенце си имам — каза му той. — Чувствам се като Дж. П. Морган на яхтата си.
— Радвам се за теб — отвърна мрачно Роудс.
Мониторът в каютата на Карпинтър беше черно-бял, с ниска разделителна способност и не по-голям от пощенска марка. Някаква електронна антика. Това не му попречи да забележи, че изражението на Роудс е мрачно и навъсено.