— Всъщност те лъжа — продължи Карпинтър. — Човек може да пукне от клаустрофобия тук. Не можеш дори да се обърнеш… Какво има, Ник?
— Какво да има?
— Нещо не е наред — ясно е като бял ден. Хайде, можеш за бъдеш откровен с мен.
Роудс се подвоуми.
— Току-що говорих с Изабел.
— И?
Той пак помълча.
— Какво мислиш за нея, Пол? Но честно.
Карпинтър се поколеба дали да се забърква.
— Доста интересна дама — каза уклончиво той, но Роудс очакваше продължение, затова добави след малко: — Може би прекалено темпераментна.
— Казах честно.
— И прекалено уверена в собствените си възгледи.
— Да. Тук си абсолютно прав.
Карпинтър направи още една пауза, но реши да кара докрай. Човек дължеше истината на приятеля си.
— Макар възгледите й да са абсолютен боклук. Главата й е пълна с тъпи объркани идеи, които ръси както й падне. Тя ли е проблемът, Ник?
— Изцяло… Направо ще ме побърка, Пол.
— Казвай.
— Снощи си лягаме и аз посягам към нея — винаги посягам, когато сме заедно, за мен това е естествено като дишането ми — но този път не, тя настоява да разговаряме за нашите отношения. Не за мен, не за нея, а за нашите отношения. Точно в този момент, сякаш не би могло да го направим и друг път. И започна с това, че моята работа била заплаха за отношенията ни.
— Това може и да се окаже вярно. За теб кое е по-важно?
— Там е целият проблем, Пол. Еднакво важни са. Обичам работата си, обичам и Изабел. Но тя иска да напусна „Сантачиара“. Е, не казва направо „или напускаш, или късаме“, но подтекстът е горе-долу такъв.
Карпинтър започна да почуква с нокът по предните си зъби.
— Искаш ли да се жениш за нея? — попита след малко той.
— Не съм сигурен. Засега не мисля за нов брак. Но искам да бъдем заедно, в това съм абсолютно сигурен. Ако тя искаше, по всяка вероятност бих се съгласил. Трябва да ти призная, Пол, че от гледна точка на физическото привличане никога не съм изпитвал подобно нещо. Целият се разтрепервам, когато останем насаме. От главата до петите. Сякаш ме облъчва някаква радиация. Достатъчно е да я докосна… а когато започнем да се любим…
Карпинтър гледаше мрачно монитора. Роудс бърбореше като влюбен колежанин. Или още по-лошо — като дърт и побъркан сексуален маниак.
— Казвам ти, когато се любим… не можеш да си представиш… просто не можеш да си представиш…
Ясно. Слушаше безконечните обяснения на Роудс и не можеше да си представи нищо освен нейната буйна, къдрава и твърда като вълна коса и острия, напрегнат и невротичен поглед.
— Добре — каза най-после Карпинтър. — Явно много държиш на нея. Мисля, че те разбирам. Но ако иска да захвърлиш работата си… Защото е пагубна, така ли? Всички тези безсмислици за превръщането на човешката раса в отвратителни франкенщайновски чудовища?
— Да.
Карпинтър усети, че започва да се дразни.
— И ти, и аз много добре знаем, че това са типичните антинаучни глупости, които тъпаци като нея повтарят от времето на индустриалната революция. Сам ми каза, че тя не вижда никаква алтернатива на приспособяването. И въпреки това продължава да те тормози за това, че работиш в „Сантачиара“. За бога, Ник. Такъв великолепен учен като тебе би трябвало да прояви малко повече разум и да не се обвързва емоционално с подобни хора.
— Твърде късно е, Пол. Вече съм обвързан.
— Така. Тя те е омагьосала с вълшебната си вагина, която е в състояние да ти достави такова удоволствие и е толкова уникална и незаменима, че ти никога не би могъл да откриеш равностойна на нея дори да преровиш женския пол в цялата му широчина и дълбочина, поради което изобщо не си в състояние да…
— Пол, моля те.
— Съжалявам.
— Признавам, че съм идиотски зависим от нея — усмихна се гузно Роудс. — Но съм, и това е самата истина. Пределно ясно ми е освен това, че политическите й убеждения не са нищо повече от безсмислени глупости. Работата е там, че в известен смисъл аз ги споделям.
— Какво? В такъв случай наистина си се побъркал! Споделяш ги?
— Не става дума за това, че генното инженерство би ни помогнало да се справим с гадостите, които ни предстоят. Абсолютна глупост от нейна страна е да смята, че човек би могъл да съществува върху Земята, без да се промени. Това трябва да стане на всяка цена. Нямаме никакъв избор.
— В такъв случай какво споделяш?
— Става дума за следното. Генетичните изследвания в лабораториите на „Сантачиара“ са отишли далеч по-напред от всички останали изследвания. Както навсякъде, и „Самурай“ има свой отдел за шпионаж и докладите, които получавам, ме убеждават, че наистина сме много напред. Новата разработка на онзи младок Ван Влиет, за която ти разказвах миналата седмица, го доказва по безспорен начин. Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че независимо от налудничавостта си идеята на Влиет крие далеч по-големи възможности за спасяване на човечеството от всички проекти, с които съм запознат.