— Тя е една разстроена жена, Ник.
— Не, просто е дълбоко обвързана с…
— Чуй ме. Тя е разстроена. Както и приятелката й Йоланда, която беше така любезен да подхвърлиш в леглото ми преди няколко вечери. Това са изключително сексуално надарени жени, а ние, търсачите на някаква слаба утеха, сме изцяло подвластни на сигналите, които те излъчват между краката си, но главите им са натъпкани само с глупости. Те нямат нито образование, нито истински познания, поради което не могат да мислят логично: подхващат истерично всяка безсмислица, която мине покрай ушите им, и започват да крещят, да доказват и да променят света по пет съвършено несъвместими начина едновременно.
— Не виждам какво ти дава право да я наричаш „разстроена“ — прекъсна го остро Роудс.
— Явно не си в състояние да го проумееш. Влюбен си в нея и не виждаш опасността. Но ако Изабел наистина те обичаше, щеше да е способна на компромис по отношение на работата ти, вместо да струпва параноичната си ревност върху теб, както и ненавистта си към онова, на което си се посветил — спасяването на човечеството. Напротив, тя изпитва удовлетворение от превъзходството си над теб и тръпне от нетърпение да те спаси от една ужасна грешка. Тази нейна ненавист към адаптационните проучвания те изправя пред непреодолими противоречия. Заплел си се с изключително неподходящ човек, Ник. Ако бях на твое място, моментално щях да се спася.
— Продължавам да се надявам, че ще приеме моята гледна точка.
— Точно така. Разумът ще възтържествува, както винаги. Само че на мен това никога не ми се е случвало. А и каква всъщност е твоята гледна точка? Искаш да успееш, но Ван Влиет те тревожи и се ужасяваш от възможността да връчиш на „Самурай“ ключа на световното господство.
Карпинтър пое дълбоко дъх. Запита се дали не притиска Роудс прекалено силно.
— Искаш ли бърз и евтин съвет? Не се отказвай от генното инженерство. Ти си дълбоко убеден в значимостта и необходимостта на онова, което вършиш. Нали така?
— Виж какво…
— Разбира се, че е така. Може би имаш известни колебания по повод огромната власт, която ще придобие „Самурай индъстрис“, и аз отлично те разбирам, но искрено вярваш, че приспособяването на човечеството към предстоящите атмосферни условия е единственият начин за съхраняването на цивилизацията върху Земята.
— Да. В това съм убеден.
— И слава богу. Твоята работа е единственото смислено нещо в този безумен и мизерен парников свят. Въобще да не ти е минало през ума да я изоставяш. Съсредоточи се колкото е възможно по-задълбочено върху нея и ако Изабел не се примири, намери си друго момиче. Искрено ти го казвам. Известно време ще се чувстваш като с отрязан крак, докато срещнеш някоя друга — винаги се случва така, — с която може и да не се чувстваш чак толкова невероятно, колкото с Изабел, но всичко ще бъде наред, а след време сам ще се питаш какво пък чак толкова му е било невероятното.
— Не знам. Не мисля, че…
— Не мисли. Действай. А колкото до притесненията ти, че би могъл да поднесеш на „Самурай“ света на сребърен поднос, това също има лесно разрешение. Напусни „Сантачиара“ и иди при някои като „Киоцера-Мерк“. Вземи и целия отдел със себе си. Предложи генната си технология на конкуренцията. Остави „Самурай“ и „К-М“ да се боричкат за световно надмощие. Но технологията поне ще бъде на разположение, когато дотрябва на човечеството.
— Не мога да го направя. Това ще бъде нарушение на договора. Ще ме намерят и ще ме убият.
— И други хора са сменяли компаниите си и са оцелявали, Ник. Можеш да получиш покровителство. Направи публично изявление, че искаш повече от една корпорация да притежава тайната на адаптационните разработки. И тогава…
— Виж какво, Пол, този разговор става прекалено опасен.
— Да. Знам.
— По-добре да го прекъснем. Нужно ми е да помисля за всичко, което ми каза.
— Утре отплавам. Няколко седмици ще бъда в Тихия океан.
— Дай ми някакъв номер, на който мога да те открия.
Карпинтър помисли известно време.
— Не. Идеята не е добра. Кораб на „Самурай“, радиоканали на „Самурай“. Ще говорим, като се върна във Фриско.
— Добре. Чудесно.
Гласът на Роудс прозвуча нервно, сякаш вече си представяше, че обсъждат разговора на най-високите нива на компанията.
— Хей, Пол, благодаря ти за всичко, което ми каза. Беше важно да го чуя. Но не знам дали ще мога да се възползвам от съветите ти.
— Това зависи от теб, приятелю.
— Предполагам, че си прав — усмихна се едва-едва Роудс. — И се пази там, в откритото море. Нали ще ми докараш един айсберг? Мъничък.