— Ей толкова. — Карпинтър разтвори палеца и показалеца си на няколко сантиметра един от друг. — Късмет, Ник.
— Благодаря ти — отвърна Роудс. — За всичко.
Мониторът угасна. Карпинтър сви рамене и поклати глава. Обзе го огромно съжаление към Ник Роудс и усещането за абсолютната безполезност на всичко, което бе наговорил току-що. Роудс очевидно се измъчваше, но същевременно беше прекалено слаб, прекалено объркан и прекалено разстроен, за да преодолее нещата, които го измъчваха. Разпадането на брака му едва не го бе убило, след което бе налетял на една от празноглавите радикалки, с които беше пълен Сан Франциско, и ето го сега — нещастен пленник на очарователната вагина на Изабел Мартин, който се прибира всяка вечер от адаптационната си лаборатория, за да изслуша безумните й тиради срещу генното присаждане. Ужас. И на всичко отгоре притеснен, че ако проучванията на неговата изследователска група наистина се окажат успешни, това би позволило на „Самурай индъстрис“ да сграбчи в мъртва хватка световната икономика. Всичко това подсказваше нещо мазохистично в психиката на Роудс, което Карпинтър до този момент никога не бе забелязвал.
„Майната му“ — помисли си Карпинтър. Цялата работа бе, че Роудс излишно се тормози. А това като нищо ще го откара преждевременно в гроба. На всичко отгоре май му харесва да се тормози. За Карпинтър това беше непонятно.
Тръгна нагоре, за да провери дали останалата част от екипажа му се беше появила.
Очевидно се бяха появили. Докато се изкачваше, чу гласове: дрезгавият беше на Хичкок, тъничкият тенор — на Наката, но имаше и два женски. Карпинтър спря да послуша.
— Все ще се справим някак — тъкмо казваше Хичкок.
— Но ако е някой тъп чиновнически задник… — обади се женски глас.
— Задник, да. Но май не е тъп — прекъсна я Наката. — Ако си тъп, трудно ще стигнеш до ниво единайсет.
— Това, което не ми харесва — намеси се отново Хичкок, — е, че непрекъснато ни пращат разни шибани надничари за капитани вместо истински моряци. Това, че знаят кои копчета да натиснат, нищо не значи, и е крайно време да го разберат.
— Вижте какво, ако си гледа работата и ни остави на мира… — обади се друг женски глас.
„Да — каза си наум Карпинтър, — наистина ще натисна необходимите копчета и ще ви оставя на мира, ако и вие направите същото. Така всички ще бъдем доволни. Става ли? Ще се споразумеем ли?“
Мърморенето им не го обезпокои. Това си беше в реда на нещата при появата на нов шеф. Всяка друга реакция би била изненадваща. Нямаше причини да го обикнат от пръв поглед. Просто трябваше да ги накара да проумеят, че и той си върши работата като тях и че няма намерение да се задържа по-дълго от необходимото. Но в момента е тук. Макар и за малко. И цялата отговорност за управлението на кораба лежи върху него. Именно той ще изгори, ако нещата не вървят както трябва.
Но какво толкова би могло да се случи? Това беше само един ледовлекач.
Карпинтър продължи да се изкачва шумно към палубата, за да ги предупреди, че пристига. Щом чуха стъпките му, разговорът моментално спря.
Той се появи в следобедната жега. Влажният въздух беше плътен и неприятен, а огромното зеленикаво слънце стоеше като забодено на върха на една от високите сгради на противоположния бряг на залива.
— Капитане — обърна се Хичкок към него, — това е Каски, комуникации. И Ренет, поддръжка и експлоатация. Капитан Карпинтър.
— Свободно — каза Карпинтър и му се стори, че фразата прозвуча на място.
Каски и Ренет бяха дребни на ръст, но това беше единственото, по което си приличаха. Ренет беше набито, широкоплещесто момиче, което му стигаше до гърдите и имаше агресивна и грубиянска външност. Карпинтър прецени, че по всяка вероятност е от пустинните области на Средния запад: това предизвикателно излъчване беше характерно за родените там. Беше с бръснат скалп, което не беше рядкост напоследък, и с кафяв тен на кожата, върху която проблясваше пурпурът на защитната й покривка, сякаш цялата флуоресцираше. Ако не беше ниският й ръст, човек не би я взел за жена.
Погледна го с блестящите си, твърди като мрамор очи.
— Съжалявам, че закъснях — каза тя, без в гласа й да прозвучи каквото и да е съжаление.
Каски, комуникационният оператор, беше крехка и почти изящна, с много по-меко и определено по-женствено излъчване: имаше буйна черна коса за разлика от бръснатия скалп на колежката си. Лицето й беше открито, с широка уста и носле като копче, а кожата й беше на петна и се белеше от силното слънце, но независимо от всичко беше приятна и привлекателна.