— Тук всеки ден е дъждовен.
— Толкова по-добре. Шуртяща от небето вода право върху главата ти — това е истинско чудо, Джийн. Ще се съблека чисто гол и ще танцувам така по целия „Шан-з-Елизе“.
— Стига си се фукал. И без това ще те арестуват на втората секунда. На всеки ъгъл има полицай. Андроиди, много са строги. „Mon Dieu, monsieur — s’il vousplait vos vêtements!“
— Ще им кажа, че не разбирам френски. Ще танцуваш ли заедно с мен?
— Не. Не и гола по „Шан-з-Елизе“.
— В такъв случай в голямата бална зала на Жорж Пети.
— Да, разбира се — съгласи се тя. — Жорж Пети.
— Обичам те, Джийн.
Никога нямаше да я срещне в Париж, беше сигурен. Докато уреждаше формалностите за ледовлекача, щяха да я прехвърлят или в Тиера дел Фуего, или в Хонконг, или в Канзас.
— Обичам те — отвърна тя. — Пази се, Пол.
— Няма проблеми — приключи Карпинтър.
Минаха десет дни, докато получи потвърждение за прехвърлянето. Беше започнал да мисли, че Джийн няма да успее да уреди нещата. Цели деветнайсет часа не бе напускал Метеорологичната служба на „Самурай“ в Спокейн. От два дни никой не бе преставал да работи. Беше обявена токсична опасност от пета степен, най-тежката през последните три-четири години, и целият екип бе преминал на двусменна непрекъсната работа, проследявайки необичайното придвижване в горните атмосферни пластове, което заплашваше цялото Западно крайбрежие.
Проблемът се състоеше в това, че над Уайоминг, Колорадо, Небраска и Канзас се бе настанила зона с високо налягане. Това обстоятелство все още не беше новина — над тези щати винаги имаше зона с високо налягане, което обясняваше почти пълната липса на валежи от много отдавна, — но този път огромната и тежка маса от неподвижен въздух се бе завихрила обратно на часовниковата стрелка и започваше да засмуква потоци газове от прокълнатия среден запад. Всички отровни съединения — метан, азотни окиси и други подобни боклуци, — които обикновено образуваха безопасни соли в атмосферните пластове над Чикаго, Милуоки, Сейнт Луис, Синсинати и Индианаполис, сега се насочваха през Небраска и Уайоминг чак към Айдахо.
В друг случай това не би предизвикало особена паника. Случваше се от време на време поток от нечист въздух да се понесе към планинските щати, да направи голям завой над югозападните части на континента и да се върне към началната си точка. Но този път орбиталните сензори показваха множество второстепенни завихрени потоци по продължение на западния ръб на зоната с високо налягане, които биха могли да отклонят токсичната маса при придвижването й на юг към Юга и да я запратят към Тихия океан. В такъв случай тя би се стоварила върху Сиатъл и Портланд, предизвиквайки смъдене и болки в очите, след което постоянните северни ветрове щяха да я прехвърлят надолу по крайбрежието, за да атакува жителите на Сан Франциско, Лос Анджелис и накрая Сан Диего.
Крайбрежните градове едва се справяха със собствените си отрови: ако им се стовареше и тази мръсотия, допустимите токсични концентрации щяха да бъдат многократно превишени. Хората щяха да започнат да измират по улиците. Би ги задушила сернистата смрад. Смъртоносният смог щеше да унищожи лигавицата, да разяде дробовете и да превърне кръвта в черна течност. Всички щяха да бъдат принудени да останат по домовете си, за няколко седмици щеше да спре производството, както и незначителният наземен транспорт, за да се избегнат по-тежки усложнения. На икономиката в целия район щеше да бъде нанесен краткотраен, но разрушителен удар, но екологичните поражения вероятно биха били дълготрайни, щеше да се увеличи съдържанието на арсен, кадмий и живак във водата, да настъпи разпад в инфраструктурата и да бъде доунищожено онова, което бе останало от флората и фауната по Западното крайбрежие. Не беше възможно да грабнеш една секвоя и да си я прибереш вкъщи, за да я спасиш от спускащия се отровен облак.
От друга страна, все още съществуваше вероятност облакът да завие и да се оттегли, без да причини каквито и да е неприятности. Всяко прибързано предупреждение за настъпваща опасност би довело до ненужно спиране на производството и паника сред населението. По всяка вероятност щеше да настъпи масово бягство от района, което щеше да блокира магистралите и да доведе до допълнителни непредвидими екологични усложнения. След това щяха да завалят съдебни процеси за нанесени щети само защото опасността се бе разминала. Хората щяха да предявят претенции за обезщетения за предизвикан емоционален стрес, излишни разходи, накърнени делови интереси и всякакви други проклетии. „Самурай индъстрис“ избягваха да се забъркват в съдебни процеси. Джобовете им бяха доста дълбоки и това не беше тайна за никого.