— Но е прав за това, което ти каза. Тук трябваше да има доста повече хора. Наказват те заради мен.
— Това няма значение.
Знаеше, че е така, поне за него, и това я тревожеше също толкова, колкото и празните места в двора. Трябваше да има значение.
— Чудя се, защо ли е дошъл тази вечер.
— Вероятно се е нуждаел от слабо осветено място, където да се напие.
Гейб се отправи към една кола, пълна с шумни тийнейджъри, а Рейчъл се върна в снекбара, за да се подготви за антракта. Когато първият филм свърши, той също влезе при нея, за да й помага.
Образува се опашка, но не чак толкова дълга, че да ги затрудни сериозно. И двамата братя на Гейб се появиха, за да си вземат нещо за хапване. Кал си поръчваше по две порции от всичко, затова Рейчъл предположи, че е с жена си.
Етън също поръчваше по две, но него го обслужваше Кайла, така че Рейчъл не забеляза това. Иначе сигурно нямаше да може да устои на изкушението да се промъкне навън и да види с кого бе дошъл на откриването.
Осемнадесета глава
Етън подаде подноса с храната на Кристи през прозореца на колата си, след това отвори вратата и се настани зад кормилото. Веднага усети аромата на парфюма й. Тази нощ той му напомняше на черни дантели и румба, което беше абсурдно, тъй като никога в живота си не беше играл румба, нито пък имаше подобни намерения.
— Имаха от онези големи бисквити с шоколадови парченца в тях, взех две — каза той, затваряйки вратата.
— Добре — отвърна тя с хладен, учтив тон, към който се бе придържала през цялата вечер, сякаш той й бе единствено началник, а не приятел.
Малките пръстенчета на ръцете й проблеснаха на светлината на неоновите лампи, които бяха включени по време на антракта. Етън я наблюдаваше напрегнато как оставя храната помежду им и разопакова своя хотдог. Беше му сложил горчица, понеже така го обичаше, но истината беше, че нямаше никаква представа дали и тя обича горчица. Сигурно бяха изяли не по-малко от две хиляди обяда заедно през последните осем години, но колкото й да напрягаше паметта си, не можеше да си спомни дори и едно нещо, което тя бе яла на някой от тях. Май си спомняше само за някакви салати.
— Нямаха никакви салати.
Тя го изгледа изпитателно.
— Разбира се, че нямат.
Чувстваше се като идиот.
— Не бях сигурен дали предпочиташ обикновена, или лютива горчица — той замълча. — Имаха и от двата вида.
— Тази е добра.
— А може би предпочиташ кетчуп?
— Няма значение.
— И сос. Искаш ли сос? — той остави собствения си хотдог на подноса. — Мога да се върна и да ти взема.
— Няма нужда.
— Наистина ли? Защото наистина нямам нищо против да отида — вече бе отворил вратата наполовина, когато Кристи го спря.
— Етън, аз мразя хотдог!
— Ооо… — той затвори вратата и се отпусна обратно в седалката, чувствайки се глупаво и потиснато.
На големия екран пред тях един кръгъл часовник отчиташе времето на антракта. Етън се почувства така, сякаш маркираше минутите на неговия живот.
— За сметка на това много обичам бисквити с шоколад.
Той поклати глава.
— Всичко, в което ме обвини онази вечер в „Маунтинърс“, се оказа вярно, нали? Аз не знам абсолютно нищо за теб.
— Напротив, знаеш, че не обичам хотдог — каза меко тя.
Можеше да се държи гадно с него, но не го правеше. Това бе едно от толкова многото хубави черти в нея. Защо му бе трябвало толкова много време, за да ги забележи? Беше прекарал по-голямата част от живота си без почти да забелязва Кристи Браун, а сега не можеше да мисли за никой друг, освен за нея.
Тя уви отново своя хотдог, върна го в торбичката си взе една шоколадова бисквита. Преди да отхапе от нея обаче, разтвори една хартиена салфетка и я постла в скута на джинсите си. Джинсите, както и безличната бяла блуза, го бяха разочаровали. Предположи, че е решила да запази късите си полички и прилепналите по тялото дрешки за Майк Рийди.
Извади сламката от хартиената й опаковка и я промуши през капака, покриващ голямата черешова кола, която си бе взел за пиене.
— Е, чувам, че ти и Майк се срещате напоследък… — опитваше се да говори небрежно, сякаш тази тема не го интересуваше повече, отколкото времето през миналата седмица.
— Той е много хубав човек.
— Да, предполагам — малки къдрици от тъмната й копринена коса се спуснаха над бузите й.
Искаше му се да ги избута назад и за един момент си представи как го прави с устните си.
— Какво? — изгледа го тя изпитателно.
— Нищо.
— Хайде, казвай — този път прозвуча нетърпеливо. — Много добре те познавам, когато искаш да ми кажеш нещо.