— Какво ти е направил той?
Рейчъл с голямо усилие се опита да говори спокойно.
— Ще трябва да попиташ него.
Джейн се изправи и хвана ръката на Рейчъл.
— Съжалявам. Бонър са… те са семейство в най-пълния смисъл на думата. Биха се изправили срещу целия свят, за да се защитят един друг, но понякога тази им лоялност ги заслепява.
Единственото, което успя да отговори Рейчъл, бе едно леко кимване.
— Ще се опитам пак да поговоря с него — каза Джейн.
— Няма да има никаква полза — Рейчъл забеляза ключовете на Гейб върху масата и ги грабна в ръка. — Не се чувствам добре. Сигурна съм, че Етън няма да има нищо против да закара Гейб до вилата. Хайде, Едуард, трябва да вървим.
Едуард се възпротиви на нареждането на майка си, а Роузи започна да скимти, когато разбра, че ще изгуби компанията си. Малкото й личице се набърчи разочаровано, когато Едуард измъкна заека от ръцете й. Протегна ръце към сина й, или към заека, Рейчъл не беше сигурна към кое точно, и започна да плаче.
Едуард я потупа тромаво по главата.
— Всичко е наред, Роузи. Ти просто имаш лош ден днес.
Роузи спря да плаче, но сините й очи все още бяха пълни със сълзи и тя изгледа Едуард с поглед, който би могъл да стопи и камък.
Едуард погледна към Хорс и след това, за огромно учудване на Рейчъл, подаде заека обратно на момиченцето.
Роузи го притисна към гърдите си и изгледа момчето с благодарност.
Рейчъл изгледа сина си изпитателно.
— Сигурен ли си в това, което правиш, Едуард?
Той се поколеба само за секунда, след това кимна с глава.
— Вече съм голям, мамо. Роузи се нуждае от Хорс повече от мен.
Рейчъл се усмихна, стисна го за ръката и се опита да сдържи сълзите си.
Гейб изскочи от камарото на Етън още преди колата да е спряла и се завтече към входната врата, пред която Едуард си строеше някаква къщичка от пръчки, които беше събрал.
— Къде е майка ти?
— Не знам. Предполагам, че е вътре — погледът му премина покрай Гейб и се насочи към Етън и Кристи, които тъкмо слизаха от колата.
Гейб се запъти към вратата, но се спря, когато забеляза момчето да посяга с ръка настрани, сякаш се опитваше да хване нещо, което вече не е там. След това ръката му се върна в скута и той издаде дълбока въздишка.
Гейб предпочиташе да не беше разбрал жеста.
— Липсва ти онзи заек, нали?
Едуард наклони глава на една страна и се почеса по коляното.
— Чух, че си го дал на Роузи, но всеки би те разбрал, ако си го поискаш обратно — опитваше се да сдържа грубата нотка в гласа си, макар че не успяваше кой знае колко.
— Роузи няма да разбере.
— Тя е още бебе. Бързо ще забрави за него.
— Хорс не е нещо, което лесно може да се забрави.
Говореше с такава увереност, че Гейб реши да не го убеждава повече. В това отношение той бе същия като майка си.
— Пастор Етън! Кристи! — момчето се усмихна, когато двамата се приближиха към него. — Искате ли да ви покажа какво си построих? — беше прекалено малък, за да може да усети напрежението между тях двамата, но Гейб вече го бе почувствал.
— Разбира се, че искаме — усмихна се Кристи.
Гейб се извърна и влезе в къщата.
— Рейчъл?
Не получи никакъв отговор. Огледа всички стаи и накрая я откри навън, наведена над една малка леха с домати в иначе доста буренясалата градина.
Беше облечена с оранжевата рокля, която бе използвала, когато боядисваше. Слънчевата светлина изпъстряше косата й и танцуваше по стройните й ръце със златистокафяв загар. Краката й бяха боси и тя бе забила пръсти в меката земя. Изглеждаше вечна и чувствена, направена от земя и огън, и му се прииска да я обладае още там, в обраслата с бурени градина. Искаше му се да покрие тялото й със своето, да забрави кой е той, коя е тя. Искаше му се да отиде при нея без минало или бъдеще, без никакви мисли, наслаждавайки се единствено на настоящия момент.
Рейчъл вдигна очи. По скулите й се забелязваха едва забележими капчици пот. Устните й се разтвориха изненадано.
— Въобще не съм те чула да се приближаваш.
Не му се усмихна, не даде никакъв знак, че се радва да го види.
— Защо си тръгна по този начин? — тросна й се той.
— Не се чувствах добре.
— Но сега изглежда вече си се оправила.
Тя не отговори, само наведе глава и започна да скуби някакви дребни плевели около лехата.
— Ако си искала да си тръгнеш, можеше да ми кажеш. Знаеш, че никак не ми харесва да оставаш тук сама.
— Ти не можеш да си до мен всяка минута. А и защо ли въобще трябва да опитваш…
— Какво означава това?
— Означава, че аз не съм твоя отговорност.
Острата нотка в гласа й го раздразни. Тя беше тази, която бе сбъркала, не той. Правеше всичко възможно, за да осигури безопасността й, но тя сякаш не искаше да му съдейства за това.