Етън изгледа Рейчъл така, сякаш бе някакъв боклук.
— Камерите показваха как госпожа Сноупс седи на първия ред в „Храма на Спасението“ и как сълзи на признателност се стичат по напудреното й с руж лице. Малко по-късно един репортер от „Шарлот обзървър“ се поразровил из нещата и открил, че същата онази жена изпаднала в диабетична кома и умряла.
Рейчъл сведе очи. Сълзите й от оня ден бяха сълзи на срам и безпомощност, но никой не би могъл да знае това. При всяко предаване тя бе длъжна да седи там, на първия ред, с безупречно направена прическа, прекалено много грим по лицето и дрехи в ярки цветове. Всичко това в комбинация, представляваше представата на Дуейн за женска красота. В началото на съвместния им живот тя действително се бе съобразявала с желанията на съпруга си, но впоследствие, когато бе открила неговата поквареност, се бе опитала да се отдръпне. Обаче бременността й бе направила това невъзможно.
Когато корупцията в духовенството на Дуейн бе станала публично достояние, съпругът й организира цяла серия от прочувствени телевизионни признания, имащи за цел да спасят кожата му. Използвайки безброй цитати от Ева и Далила, той говореше как е бил отклонен от правия път от една слаба и грешна жена. Беше достатъчно хитър, за да поеме вината лично върху себе си, но посланието му бе повече от ясно: Ако не бе била алчността на съпругата му, той никога не би се отклонил от правия път.
Не всички бяха повярвали на това представление, но повечето се бяха хванали и тя вече бе престанала да брои колко пъти през последните три години бе разпознавана на публични места и публично заклеймявана. Отначало се бе опитвала да обяснява, че екстравагантният им начин на живот бе избор на Дуейн, не неин, но никой не си бе направил труда дори да я изслуша, затова се бе научила да си държи устата затворена.
Вратата на снекбара се отвори едва-едва, колкото през нея да се провре тялото на едно малко момче и да се затича към майка си. Тя не искаше Едуард да става свидетел на тази сцена, затова му се тросна ядосано.
— Казах ти да стоиш отвън.
Едуард наведе глава и каза тихо, толкова тихо, че тя едва го чу.
— Там беше онова… онова голямо куче.
Тя се усъмни в думите му, но все пак го стисна успокоително за рамото. В същото време изгледа Етън с яростната решителност на вълчица, мълчаливо предупреждавайки го да внимава какво говори пред детето й.
Етън се вгледа в Едуард.
— Бях забравил, че вие с Дуейн имате син.
— Това е Едуард — каза тя, преструвайки се, че всичко е наред. — Едуард, кажи здрасти на отец Бонър.
— Здрасти — той не откъсваше поглед от маратонките си. След това се обърна към майка си с шепот, който обаче бе чут от всички: — И той ли е шарлот тан!
Тя срещна неразбиращия поглед на Етън и обясни:
— Иска да знае дали и ти си шарлатанин — гласът й стана дрезгав. — Чувал е това много пъти за баща си.
За един кратък миг Етън изглеждаше объркан, но след това бързо се окопити.
— Аз не съм шарлатанин, Едуард.
— Отец Бонър е истински свещеник, хлапенце. Честно. Той се страхува от Бога — тя срещна погледа на Етън. — Мъж, който не раздава присъди и е изпълнен със състрадание към хората, на които не им върви в живота.
Но също като брат си, отецът не отстъпваше лесно и нейния опит да го предразположи претърпя пълен провал.
— Дори и не си помисляйте да се установите отново тук, госпожо Сноупс. Не сте желана — той се обърна към Гейб: — Имам среща, трябва да се връщам в града. Искаш ли да вечеряме заедно тази вечер?
Бонър посочи с глава към жената.
— Какво смяташ да правиш с тях?
Етън се поколеба за момент.
— Съжалявам, Гейб. Знаеш, че бих направил всичко за теб, но точно в този случай не мога да ти помогна. Салвейшън не се нуждае от госпожа Сноупс и аз определено няма да бъда човекът, който ще й помогне да се установи отново в града — той потупа брат си по рамото и се отправи към вратата. Гейб изглеждаше объркан.
— Етън! Чакай малко — извика той и се завтече след него.
Едуард изгледа майка си изотдолу.
— Никой не ни харесва нас, а?