— Ти си моя отговорност докато се намираш под този покрив — натърти той.
Но Рейчъл никак не изглеждаше впечатлена от изявлението му.
— Ако искаш наистина да бъдеш полезен, вземи една лопата и изкопай един ров около онези храсти, вместо да ми се караш.
— Аз не ти се карам.
— Аха, сигурно така ми се е сторило.
— По дяволите, Рейчъл, как можа да побегнеш така, без да ми се обадиш. Не знаех какво се е случило. Разтревожих се.
— Разтревожил си се? — тя наклони глава и му се усмихна така, че краката му се подкосиха.
Но той решително отказа да се поддаде на чара, с който искаше да го обезоръжи.
— Няма нужда да изглеждаш толкова доволна от това. Много съм ти ядосан в момента, и то не само заради начина, по който изчезна — знаеше, че трябва да спре дотук, но не можа да се сдържи. — И от сега нататък ще ти бъда много благодарен, ако не се опитваш да ми правиш психоанализа пред членове от семейството ми.
— Не мога да се сетя за по-добро място, където бих могла да направя това. Нали те са хората, които би трябвало да ти мислят доброто.
— Аз съм добре! Наистина, Рейчъл. И не искам повече да чувам каквито и да било негативни забележки по адрес на киносалона. Всичко мина чудесно снощи. Ти би трябвало да се радваш и да празнуваш.
— Не всичко мина толкова чудесно. Аз обичам това място, но ти — не! И денят, в който ще празнувам, ще бъде денят, когато отново ще започнеш да се занимаваш с ветеринарна практика.
— Защо непрекъснато трябва да ме подбутваш? Защо не оставиш нещата да бъдат такива, каквито са?
— Тъй като начинът, по който са нещата в момента, никак не е добър за теб.
— Да, добре, дори и да е така, това не е твой проблем.
— Не, не е, нали?
Той осъзна, че я е наранил, но преди да се опита да се поправи го чу зад гърба си бурен смях. Извърна се и това, което видя, накара косата му да настръхне. Етън се приближаваше покрай страничната стена на къщата, носейки Едуард на раменете си. Кристи вървеше малко след тях.
Момчето изглеждаше така, сякаш някой му бе връчил небесната дъга. Очите му блестяха и не можеше да спре да се смее. Да го носят по този начин, бе точно това, за което си бе мечтал още от градския пикник насам, където бе наблюдавал как бащата на приятеля му го носи по същия начин. На Гейб му се искаше да се почувства добре заради това, което вижда, но вместо това бе овладян от някакво чувство на пълна обърканост.
Просто не можеше да проумее реакциите си. Това дете бе получило толкова малко в живота си и сега Гейб му отказваше дори и това елементарно удоволствие. Чувстваше се жалък и злобен, но така и не можеше да се освободи от чувствата си.
Рейчъл се бе изправила. Но вместо да се наслаждава на щастието на сина си или да отиде да посрещне Кристи, тя стоеше абсолютно неподвижно, с очи, приковани в Гейб.
Почувства студена тръпка да преминава през него, когато осъзна, че тя много добре знае какво си мисли. По някакъв необясним начин тя можеше да наднича в мислите му и чудесно знаеше, колко гняв се беше насъбрал в него. Искаше му се да обясни, но как би могъл да обясни нещо, което сам не разбираше? Как би могъл да оправдае чувствата, които изпитваше към това дете, което Рейчъл обичаше повече, отколкото собствения си живот…
Той извърна очи и погледна към брат си. За разлика от Рейчъл, Етън не би могъл да прозре какво става в главата му.
— Благодаря ти, че ме докара, Ет.
— Няма проблеми.
— Ще ме извините, нали… Имам да свърша малко счетоводна работа — той се извърна и се отправи към къщата, опитвайки се да върви така, че никой да не го заподозре в бягство.
Рейчъл направи гримаса, когато чу затръшването на вратата зад гърба му. В същото време се чувстваше като замаяна от болката, която бе изпитала, когато бе видяла какво има в очите му. Защо не можеше да престане да мрази Едуард? Омразата, която не беше в състояние да скрие, я бе ударила право в сърцето. Беше я накарала да й се завие свят, тъй като виждаше как плахите надежди, които от време на време бе подхранвала в себе си, се изпаряват.
Тя разбра, че демоните, обладали Гейб, нямат намерение да го пускат. И че любовта, от която толкова много се нуждаеше за себе си и за сина си, никога няма да се материализира.
През последните няколко години винаги се бе гордяла с това, че е реалистка, но сега се бе крила от истината в продължение на седмици. Неговите чувства нямаше да се променят и колкото повече време останеше с него, толкова по-трудна и болезнена за нея щеше да бъде неизбежната раздяла. Не можеше да мисли за розово бъдеще пред себе си. Нямаше ключ към богатство, скрит някъде в библията на Дуейн. Нямаше и вечна любов. И нямаше никой друг, освен нея, който да се грижи за Едуард.