За първи път откакто беше проходил, проявяваше толкова силно чувствата си.
— Ние живеем тук — изкрещя той. — Живеем точно тук и аз не отивам никъде! — извърна се към Гейб. — Всичко това е заради теб. Мразя те!
Рейчъл отново се опита да го обгърне с ръце.
— Миличък, нека да ти обясня. Успокой се, за да можем да поговорим за това.
Той обаче се отскубна от ръцете й и се хвърли към Гейб, удряйки го с всички сили по коленете.
— Ти си виновен! Ти искаш да си вървим!
Гейб отстъпи крачка назад и хвана Едуард за раменете.
— Не! Аз не искам да си отивате. Не аз съм причината за това.
Едуард го удари отстрани по крака.
— Да, знам, че си ти!
Гейб го хвана за юмрука.
— Успокой се, Чип, и остави майка ти да ти обясни.
Но Едуард не искаше да се успокоява. Отново започна да тропа с крака.
— Ти ме мразиш и аз знам защо!
— Не те мразя.
— Мразиш ме. Мразиш ме, защото не съм силен.
— Чип… — Гейб погледна безпомощно към Рейчъл, но тя самата не знаеше какво да предприеме в този момент.
Едуард се измъкна от ръцете на Гейб и се завтече обратно към майка си. Вече не крещеше, само хълцаше и се опитваше да си поеме дъх през риданията.
— Ти не се… жени за него, мамо. Ожени се за… пастор Етън!
Тя приклекна до него, неприятно изненадана, че бе чул и тази част от разговора им.
— Слушай, Едуард, нямам намерение да се омъжвам за никого.
— Не. Ожени се за… пастор Етън. Тогава ще можем… ще можем да останем тук.
— Пастор Етън не иска да се ожени за мен, глупавичкият ми — тя отново се опита да го прегърне, но Едуард я отблъсна.
— Аз ще му кажа да го направи.
— Не можеш да казваш на възрастните такива неща.
Последваха още ридания.
— Тогава ожени се за… бащата на Роузи. Аз го харесвам. Той ми вика Чип… и ме погали по главата.
— Бащата на Роузи е женен за майката на Роузи. Едуард, няма да се омъжвам за никого.
Едуард отново се обърна към Гейб, но този път не го атакува. Целият му гръден кош се повдигаше спазматично от хълцането му.
— Ако мама се ожени… за теб, тогава… ще останем ли тук?
Гейб се поколеба.
— Не е толкова просто, Чип.
— Ти живееш тук, нали?
— Сега, да.
— И каза, че искаш да се ожениш за нея.
Гейб погледна безпомощно към нея.
— Да.
— Тогава аз ти позволявам. Но само при условие, че останем тук.
Едуард вече не беше единствения, който плачеше. Рейчъл се чувстваше така, сякаш нещо я разкъсва отвътре. Знаеше, че постъпва правилно, но нямаше как да му го обясни.
— Не мога — успя само да изрече глухо тя.
Главата на Едуард клюмна. Една сълза падна на върха на маратонката му и той изведнъж сякаш бе напуснат от всичката си борбеност.
— Знам, че е заради мен — прошепна той. — Ти каза, че няма да се омъжиш за него, защото не ме харесва.
Как би могла да му обясни нещо толкова сложно?
— Не, Едуард — отвърна твърдо тя. — Това не е вярно.
Той я изгледа с укор, сякаш знаеше, че не е откровена с него.
Неочакваната намеса на Гейб я стресна.
— Рейчъл, остави ни сами за няколко минути, ако обичаш. С Чип трябва да си поговорим.
— Аз не…
— Моля те!
Никога досега не се бе чувствала по-безпомощна. Надяваше се, че няма да се опита да нарани сина й още повече. Не, не би го направил. А отношенията между тях не биха могли да бъдат по-лоши. И въпреки всичко се колебаеше. Но тогава осъзна, че няма представа как да се справи със ситуацията, така че може би трябваше да остави Гейб да направи това, което е намислил.
— Сигурен ли си?
— Да. Остави ни сами.
Поколеба се още за миг, но изражението му й подсказа, че няма да отстъпи. В същото време вътре в себе си искаше да се скрие някъде, поне за няколко минути, колкото да може да прегрупира силите си. Накрая кимна неохотно и бавно се отдалечи от тях.
Сега, след като се беше съгласила, не знаеше къде да отиде. Не можеше да си представи да влезе вътре и да започне да се разхожда безцелно от стая в стая. Насочи се към пътеката, водеща към гората, по която двамата с Едуард се разхождаха почти всеки ден, и тръгна по нея, искрено надявайки се, че е постъпила добре, като ги е оставила насаме.
Гейб я наблюдаваше докато не се изгуби между дърветата, след това се обърна към момчето.
Едуард от своя страна го изгледа предпазливо. Сега, когато останаха сами, Гейб изведнъж установи, че не знае какво да каже. Но всяка искрица честност, която притежаваше, му нашепваше, че не би трябвало да позволи това дете да бъде измъчвано заради нещо, което съвсем не зависеше от него. Направи няколко крачки към стъпалата, водещи от двора към къщата, и седна на най-горното, тъй като не искаше да се извисява над момчето.