Появи се позавехнала, но хубава млада жена. Късата й руса коса имаше лек металичен оттенък. Беше дребна и слаба, облечена в бяла блуза без ръкави и изтъркани дънкови къси панталони. Изглеждаше на около тридесет години, но Рейчъл предположи, че всъщност е по-млада. Някаква умора и отчаяние в изражението я накара да разпознае още един човек, към когото съдбата не е била особено благосклонна.
— Вие ли сте майката на Емили?
Когато жената кимна, Рейчъл се представи.
— Аз съм Рейчъл Стоун.
— О! — изглеждаше учудена. — Майка ми каза, че може да се отбиете някой път, но аз не й повярвах.
Рейчъл мразеше това, което трябваше да каже.
— Не става въпрос за това. Майка ви… тя е чудесна жена, но…
— Всичко е наред — усмихна се жената. — Тя вярва много повече в чудеса от мен. Съжалявам, ако ви е притеснила по някакъв начин, но го е направила с добри намерения…
— Знам, че е така. Много ми се иска да помогна по начина, по който ме помоли тя, но се опасявам, че не мога.
— Нищо, влезте така или иначе. Бих се зарадвала на малко компания — тя бутна вратата зад себе си. — Казвам се Лиза.
— Радвам се да се запознаем — Рейчъл влезе в една малка всекидневна, претрупана с огромен бежов диван, едно по-малко канапе, няколко различни по големина маси и телевизор. Качеството на обзавеждането беше добро, но мебелите не си подхождаха един с друг и бяха доста поовехтели, което наведе Рейчъл на мисълта, че повечето от тях сигурно са били дадени от майката на Лиза.
Вляво един барплот разделяше кухнята от всекидневната с помощта на две дървени щори, предназначени да изолират изцяло едната стая от другата при нужда. В момента те бяха прибрани като хармоники до стената. Върху бежовия барплот бяха наредени обичайните прибори и купи, както и тостер. Докато оглеждаше скромното обзавеждане, Рейчъл се зачуди, кога ли щеше да може да си позволи дори и толкова.
Лиза загаси телевизора и посочи към кушетката.
— Искате ли кока-кола? Или кафе? Вчера мама донесе и малко от нейните понички.
— Не, благодаря.
Рейчъл седна на кушетката и в стаята настъпи неудобна тишина, която никоя от тях не знаеше как да наруши. Лиза взе едно списание от канапето и също седна.
— Как е дъщеря ви?
— В момента спи. Мислехме си, че левкемията е спряла развитието си, но се оказа, че не е така. Лекарите направиха всичко, което можаха, затова си я прибрах вкъщи.
Очите й бяха пълни с мъка и Рейчъл се досети за това, което Лиза не искаше да произнесе. Че е довела дъщеря си вкъщи, за да умре.
Рейчъл прехапа долната си устна и посегна към чантичката си. Още от първия момент, когато се беше случило, тя знаеше какво трябва да направи и сега бе дошло времето за това.
— Донесох ви нещо — тя извади чека за двадесет и пет хиляди долара, който й бе дал Кал Бонър, и го подаде на жената до себе си. — Това е за вас.
Наблюдаваше как цяла поредица от емоции, вариращи от конвулсия до недоверие, преминават по лицето на Лиза. Ръката й започна да трепери. Премигна с очи, сякаш не можеше да фокусира погледа си.
— Това… това е написано за вас. Какво е това?
— Джиросала съм го в полза на „Фонда за Емили“. Постдатиран е, така че ще може да се осребри едва след една седмица.
Лиза огледа подписа на гърба, след това зяпна Рейчъл невярващо.
— Но това са толкова много пари! А аз дори не ви познавам. Защо правите това?
— Защото искам да ви дам тези пари.
— Но…
— Моля ви! Това означава много за мен — усмихна й се тя. — Искам обаче да ви помоля за нещо. Заминавам от града следващия понеделник и, след като си тръгна, бих искала да ви помоля да изпратите на Кал Бонър една бележка, с която да му благодарите за щедростта.
— Разбира се, че ще го направя. Но… — шокираното изражение не слизаше от лицето на Лиза, изражение на някой, който не е свикнал да чува добри новини.
— Той много ще се зарадва да научи, че парите му ще помогнат на дъщеря ви — Рейчъл не можа да се сдържи да не изпита задоволство.
Щеше да е изпълнила условието на Кал и той не би могъл да си поиска парите обратно. Но и щеше да знае за какво ги е използвала.
— Мамо…
Лиза трепна, когато чу тънкия, уморен глас откъм задната част на къщата.
— Идвам — тя се изправи, здраво стиснала в ръка скъпоценния чек. — Искате ли да се запознаете с Емили?
Ако там беше и майката на Лиза, Рейчъл сигурно би измислила някакво извинение да не го прави, но Лиза явно не очакваше целебни чудеса от нея.
— Да, бих се радвала.
Лиза пъхна чека в джоба си, след това поведе Рейчъл надолу по късия коридор между всекидневната и кухнята. Минаха покрай спалнята, срещу която се намираше банята, и стигнаха до стаята на Емили.