Малки момиченца с шапчици гледаха от облепените с тапети стени, единственият прозорец бе обграден с жълти пердета. Цял букет от наполовина надути балони бе завързан в единия ъгъл, а на всяка хоризонтална повърхност бяха наредени картички с пожелания за оздравяване. Много от тях вече бяха започнали да се изкривяват по ръбовете.
Погледът на Рейчъл обходи бързо стаята и се спря на двойното легло, в което лежеше бледо малко момиче, завито с измачкани сини чаршафи. Лицето й бе подпухнало, а по ръцете й имаше множество белези. Няколко къси кичура кестенява коса бяха паднали на челото й. Държеше розово мече и гледаше Рейчъл с искрящи зелени очи.
Лиза се приближи към леглото.
— Искаш ли малко сок, фъстъче?
— Да, моля те.
Тя намести възглавницата така, че Емили да може да седне.
— Ябълков или портокалов?
— Ябълков.
Лиза пооправи горния чаршаф.
— Това е Рейчъл. Тя е приятел, а не доктор. Искаш ли да й покажеш Блинки, докато аз ти донеса сока. Рейчъл, това е Емили.
Лиза излезе от стаята, а Рейчъл се приближи към леглото.
— Здравей, Емили! Имаш ли нещо против да седна на леглото ти?
Момичето поклати глава и Рейчъл седна на ръба на матрака.
— Бас хващам, че знам кой е Блинки.
Емили погледна към мечето си и го притисна към себе си.
Рейчъл лекичко докосна върха на детското носле.
— Това е Блинки, нали?
Емили се усмихна и поклати глава.
— О, чак сега разбрах — тя докосна ухото на Емили. — Това трябва да е Блинки.
— Не е — изкикоти се Емили.
Продължиха да играят на играта още малко, докато накрая Емили най-после идентифицира мечето. Малкото момиче притежаваше някакъв вроден чар и бе изключително потискащо да се наблюдава опустошителният ефект, които й бе нанесла болестта.
Лиза влезе, носейки жълта пластмасова кана, и Рейчъл понечи да стане от леглото, за да може Лиза да даде сока на дъщеря си, но в този момент иззвъня телефонът. Лиза протегна каната към Рейчъл.
— Ще й налеете ли?
— Разбира се.
Когато Лиза излезе, Рейчъл помогна на Емили да седне в леглото и приближи чашата до устните на момичето.
— Аз мога и сама.
— Разбира се, че можеш. Ти си голямо момиче.
Детето хвана чашата с две ръце, отпи от нея и я върна на Рейчъл.
— Не искаш ли да пийнеш още малко?
Дори и това малко усилие я бе изтощило и клепачите й се затвориха.
Рейчъл я сложи да си легне отново и остави чашата на нощното шкафче сред цяла джунгла от шишенца с хапчета.
— Аз имам момченце, което е съвсем малко по-голямо от теб.
— Той обича ли да си играе навън?
Рейчъл кимна и взе ръката на детето.
— И аз обичам да си играя навън, но не мога, защото имам левкемия.
— Знам.
Старите навици умираха трудно и докато Рейчъл се взираше в малкото, бледо лице на момиченцето, тя се улови, че укорява Бога, в който не вярваше. Как си могъл да направиш това? Как си могъл да оставиш нещо толкова ужасно да се случи на това хубаво дете?
От изневиделица тя си спомни и думите на Гейб. „Може би бъркаш Бог с Дядо Коледа.“
Сега, когато седеше до това дете, което толкова отчаяно се беше вкопчило в живота, чувствата й изглежда се бяха изострили, тъй като тези думи я разтърсиха по начин, по който не бяха успели преди. Едва сега разбра какво се е опитвал да й каже Гейб. Нейната представа за Бога беше по-скоро детинска.
През целия си живот тя бе възприемала Бог като някой, изцяло откъснат от хората, като някакъв възрастен човек, който избирателно раздава късмет и беди, решавайки на кого какво да даде само на основата на някакво божествено прозрение. Нямаше нищо чудно, че не бе успяла да обича този Бог. Кой би могъл да обича Бог, който е толкова жесток и несправедлив!
Но не Бог бе причинил това на Емили, осъзна едва сега тя. Беше й го причинил животът. Но дори и сега, както си стоеше там, теологията на Дуейн отново нахлу в съзнанието й. Бог беше всесилен. Най-могъщият.
Но какво би могло да значи това за умиращото дете, чиято ръка държеше в момента?
И изведнъж й просветна. Осъзна, че тя винаги бе мислила за всемогъщието на Бог с термините на заобикалящия я свят. Тя бе сравнявала властта му с властта на земни управници, които разполагаха с живота и смъртта на своите поданици. Но Бог не беше тиранин и в този момент, с ръката на Емили в своята, цялата представа на Рейчъл за съзиданието се промени.
Бог беше всемогъщ, разбираше го, но не по начина, по който бяха всемогъщи земните крале, а по същия начин, по който бе всемогъща и любовта. Любовта бе най-великата власт и всемогъщието на Бог бе всъщност властта на любовта.
Почувства как по цялото й тяло се разлива някаква топлина, която извираше някак от центъра й. Заедно с тази топлина тя почувства как изпада в някакъв екстаз.