Мили Боже, изпълни това благословено дете с всемогъщието на Твоята любов.
— Кожата ти е гореща.
Гласът на детето я стресна. Тя премигна с очи и чувството на блаженство изчезна. Едва тогава осъзна колко силно бе стиснала ръката на момиченцето и веднага я пусна.
— Съжалявам, не исках да ти причиня болка.
Рейчъл се изправи и установи, че краката й треперят. Чувстваше се изморена, сякаш бе тичала много километри. Какво бе станало с нея? Надникнала бе в нещо важно, но в момента не можеше да определи какво точно бе то.
— Искам пак да седна.
— Нека първо да попитам майка ти дали може.
Външната врата се тръшна и откъм предната част на къщата се чу висок мъжки глас.
— Познавам тази кола. По дяволите, Лиза! Какво прави тя тук?
— Успокой се. Аз…
Но мъжът не искаше да я чуе. Чуха се приближаващи стъпки, след това на вратата на стаята на Емили се изправи мъж, в когото Рейчъл позна Ръс Скудър.
— Здравей, тате.
Двадесет и първа глава
Лиза бутна Ръс настрана и влезе забързано в стаята.
— Емили, защо си седнала?
— Стана ми горещо.
Ръката на майката се залепи към челото на Емили.
— Не си гореща — тя грабна термометъра от една чаша на нощното шкафче и го пъхна между устните на момичето. — Сега ще ти измеря температурата.
Ръс изгледа Рейчъл, след това се приближи до дъщеря си.
— Здрасти, пудингче.
— Нали каза, че ще дойдеш вчера, тате — проговори Емили въпреки термометъра в устата си.
— Е, да, но бях много зает. Но ето че дойдох сега — той седна на края на леглото и хвърли злобен поглед към Рейчъл.
— Рейчъл си има малко момче — каза Емили. — И ръцете й са горещи.
Погледът на Ръс стана още по-мрачен.
— Махай се оттук.
— Престани, Ръс — намеси се Лиза.
— Не я искам близо до Емили.
— Това сега е моята къща и твоите желания нямат никакво значение.
— Няма нищо — бързо каза Рейчъл. — И без това трябва да тръгвам. Довиждане, Емили. И се грижи за себе си.
Емили извади термометъра от устата си.
— Може ли твоето малко момче да дойде да си играе с мен?
— Ние скоро ще напуснем града. Страхувам се, че няма да има време за това.
Лиза понечи да постави термометъра обратно в устата й, но Емили поклати глава.
— Искам да си чета приказка. Искам ябълков сок.
— Какво става тук? — попита учудено Ръс. — Ти ми каза, че е прекалено изтощена дори и да седи в леглото.
— Предполагам, че просто днес има добър ден — Лиза се приближи до Рейчъл, хвана я за ръката и я поведе към коридора. — Никога не бих могла да ви се отблагодаря за това, което сторихте. Тези пари ще са от изключително голямо значение.
Точно зад тях изникна Ръс.
— Какви пари?
— Рейчъл дарява двадесет и пет хиляди долара на „Фонда за Емили“.
— Какво? — той сякаш се бе задавил.
— Чекът е от Кал Бонър — поясни Рейчъл. — Това е подарък от него, не от мен.
Изражението на Лиза ясно показваше, че не вярва в това, а Ръс изглеждаше така, сякаш го бяха ударили с нещо тежко по главата. Изведнъж на Рейчъл й се прииска да се махне колкото се може по-скоро оттук.
— Пожелавам ви късмет!
Откъм спалнята се чу слаб глас.
— Довиждане, Рейчъл.
— Довиждане, сладурче.
Тя излезе от къщата и забърза към колата.
Етън излезе в лявата лента на междущатската магистрала, за да задмине една камионетка, от задната част, на която се подаваха два велосипеда. Кристи го изгледа отстрани.
— Не мога да повярвам, че сериозно мислиш да направиш това.
Той се върна отново в дясната лента.
— Аз просто не съм роден, за да бъда пастор. Знам го от много време и вече се уморих да се боря с тази мисъл. Ще си подам оставката още в понеделник, веднага след като се върнем.
Кристи понечи да каже нещо, след това си затвори устата. Какъв би бил смисълът? Беше й съобщил бомбастичната новина веднага, след като излязоха от Салвейшън. Вече наближаваха Ноксвил и тя бе дискутирала с него тази тема почти през цялото време. Но за нещастие той не показваше никакви признаци, че би променил решението си.
Етън Бонър бе роден за свещеник. Как можеше да не го разбира? Това бе най-голямата грешка в живота му, но каквито и аргументи да му изтъкваше, той просто не я чуваше.
— Може ли най-после да сменим темата? — каза отегчено Етън.
Вече беше доста късно, петъчната вечер бе настъпила: Щяха да се върнат в Салвейшън след неделната утринна молитва и обяда, които бяха част от дневния ред на конференцията, на която отиваха. Което означаваше, че никак няма много време, за да спори с него.