— И какво ще правиш тогава?
— Вероятно ще давам консултации. Може и да се върна в университета и да защитя докторска степен по психология. Не знам още.
Тя реши, че е дошло време да изиграе и най-силната си карта.
— Братята ти ще бъдат толкова разочаровани от теб, да не говорим пък за родителите ти.
— Всеки трябва да си живее собствения живот — наближаваха едно разклонение и той спря колата. — Гладен съм. Хайде да си вземем нещо за ядене.
Етън знаеше много добре, че конференцията се открива с шведска маса в седем, а повреда в колата на Кристи бе причина вече да закъсняват за нея. Не й се щеше да прекарва прекалено много време с него, затова бе решила да пътува отделно до Ноксвил, но когато бе опитала да запали иначе много надеждната си хонда, двигателят беше отказал по незнайна причина и така тя бе принудена да пътува с него.
— Вече е шест часът и нямаме никакво време.
— Да не би да се опасяваш, че някой ще ти напише слаба оценка, ако закъснееш?
Този сарказъм бе нещо ново за него, една от няколкото промени, които се забелязваха в държанието му, откакто му беше казала, че напуска, и които никак не й харесваха.
— Това е твоя конференция, не моя. Нямаше дори и да дойда, ако не настояваше толкова много.
Нейното двуседмично предупреждение за напускане бе изтекло още преди седмица, но той я бе помолил да остане на работа и през този уикенд. Тъй като нейната нова работа в началното училище в Бревърд започваше в понеделник, се бе съгласила. Сега вече съжаляваше за това.
Да бъде с него бе станало още по-болезнено за нея от петъчната вечер в „Гордостта на Каролина“. Това, което се беше случило на предната седалка на колата му, бе разрушило илюзиите й, че може би е в състояние да превъзмогне чувствата си към него. Все още го обичаше и знаеше, че винаги ще го обича, макар последната седмица, прекарана с него, да я бе изпълнила с много противоречиви емоции.
Държанието му варираше от толкова нехарактерни за него избухвания по най-малък повод, до изключителна любезност, когато проявяваше такава загриженост и внимание към нея, че тя едва успяваше да сдържи сълзите си. Когато не й се стряскаше за нещо, той демонстрираше почти кучешко желание да й угоди. Знаеше, че обвинението й, че не й е приятел, го беше засегнало и много й се искаше да се случи нещо, което да го накара да престане да се чувства виновен за това.
Понякога улавяше погледа му върху себе си и дори и нейните неопитни очи можеха да различат желанието, което виждаше там. Това би трябвало да я направи щастлива. Нали точно това бе искала. Но осъзнаването на факта само я депресираше. Защото не искаше да бъде просто някаква мадама, към която е насочена похотта му. Мечтаеше да бъде неговата голяма любов.
Едва сега забеляза, че той бе подминал ресторанта за бързо хранене, който се намираше точно на изхода на магистралата.
— Нали каза, че си гладен.
— Да, гладен съм — отвърна той и продължи да кара надолу по двупосочния локален път.
След малко намали скоростта и направи ляв завой към паркинга на един доста зле изглеждащ ресторант, до който се намираше не по-добре изглеждащ мотел.
В застлания с чакъл паркинг бяха спрели предимно пикапи. Докато Етън паркираше между два от тях, Кристи оглеждаше с отвращение заобикалящата я действителност. Всичко тук й се струваше някак подозрително.
— По-добре да се върнем обратно в Хардийс — предложи тя.
— Аз харесвам това място.
— На мен никак не ми вдъхва доверие.
— Хайде, слизаме — той издърпа ключовете от стартера и отвори вратата.
Този уикенд сигурно щеше да й се стори безкраен, ако настроението му не се подобреше, и то скоро. Грудър Матиас, пенсиониран свещеник, живеещ в Салвейшън, щеше да води неделната служба вместо Етън, а понеделник бе почивният му ден, така че той може би въобще нямаше да бърза да се връща.
С примирена въздишка тя го последва към входа, който представляваше двукрила дървена врата, направена по някакъв средиземноморски мотив. Отвътре се чуваха извивките на изтъркана кънтри балада.
Силен полъх от климатичната инсталация прилепи доматеночервената й рокля към тялото. Замириса й на препържена мас и застояла бира. В слабо осветения бар група младежи със спортни шапки на главите, облечени в мръсни джинси, седяха около една маса, пиеха бира и пушеха.
Тъй като бе сравнително ранна вечер, повечето маси бяха свободни. Същото се отнасяше и за тапицираните в кафяво сепарета. Прашни пластмасови лозички, изглеждащи така, сякаш бяха поставени преди десетилетия, представляваха част от вътрешната украса. По стените бяха закачени множество сертификати от здравното министерство, които със сигурност бяха фалшиви.