Етън се насочи към едно сепаре в най-отдалечения край на бара. Веднага след като седнаха, до тях изникна барманът, плешив мъж, който май нямаше врат, и ги попита какво ще пият.
— Кола — отвърна тя и след моментно колебание добави. — В кутийка, ако обичате.
— За мен уиски с лед.
Кристи погледна изненадано към Етън. Никога досега не го бе виждала да употребява концентриран алкохол. Дори не си поръчваше и маргарити4, когато посещаваха мексикански ресторант.
Наложи се да си напомни, че вече не носи отговорност за него, и затова си замълча.
Някакъв мъж, седнал на бара, се извърна и се втренчи в нея. Да бъде забелязвана от мъже все още бе нещо достатъчно ново за нея, за да я накара да се почувства неудобно, затова просто се престори, че не го забелязва.
Барманът им донесе напитките, след това постави пред тях две ламинирани менюта, които изглеждаха доста зацапани.
— Джейни ще ви вземе поръчката след минутка. Специалното ни предложение за тази вечер е пържена морска котка — обяви той делово и се отдалечи.
Кристи побутна мизерните менюта настрани с малкия си пръст. Пренебрегвайки празната чаша с лед, тя избърса ръба на кутийката кола с една салфетка и едва тогава отпи от нея. Питието бе топло, но поне не се налагаше да го пие от чаша с много съмнителна чистота.
Мъжът на бара продължаваше да я наблюдава. Беше млад, може би на двадесет и пет. Носеше рекламна фланелка на бирата „Милър“, под която прозираха силни бицепси. Тя започна нервно да си играе с една от обеците си. Късата й рокля действително бе секси, но не чак толкова, че да е предизвикателна, затова много й се искаше онзи да гледа някъде другаде.
Етън отпи от уискито си и отправи обвинителен поглед към мъжа.
— Какво толкова си я зяпнал, а?
— Етън! — възкликна тя, невярваща на ушите си.
Мъжът на бара повдигна флегматично рамене.
— Никъде по нея не виждам надпис Продадено.
— Това може би е, защото не можеш да четеш.
Кристи гледаше мъжа до себе си и не вярваше на ушите си. Етън, заклетият пацифист, изглежда бе готов да се хвърли в схватка с някакъв грубиян, който тежеше поне двадесет и пет килограма повече от него, и то в мускули.
Мъжът от бара слезе от столчето и Кристи можеше да се закълне, че видя в сините очи на Етън някакво очаквателно пламъче. Тя трескаво започна да мисли. Какво би направила Рейчъл в ситуация като тази?
Преглътна мъчително и вдигна ръка срещу мускулестия мъж.
— Моля ви, не му обръщайте внимание. Откакто се раздели със свещеничеството, вече не е същият — почти не беше излъгала, помисли си тя.
Но типът не искаше да й повярва.
— Той въобще не прилича на свещеник.
— Това е, защото вече наистина не е — тя си пое дълбоко дъх. — Всичко е понеже иска непрекъснато да ме покровителства. Аз съм… ъъъ… сестра Кристина, неговата… сестра.
— Вие сте монахиня? — погледът му се плъзна невярващо по широкото деколте на роклята й.
— Да, такава съм. И Бог да ви закриля.
— Не приличаш на монахиня.
— В моя орден не използваме униформи.
— А не трябва ли поне да носите кръст, или нещо подобно?
Тя хвана нежната златна верижка на врата си и извади малкото златно кръстче, което се бе сгушило между гърдите й.
— Извинявай, сестро! — мъжът хвърли мрачен поглед към Етън, след това се отправи обратно към стола си.
Етън я изгледа раздразнено.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
— Спасявам те от един сигурен бой.
— А може би аз не искам да бъда спасен.
— Морска котка! — извика тя към бармана. — Искаме да си поръчаме морска котка. И Бог да ви благослови и вас — добави тя с малко закъснение.
Етън поклати многозначително глава, но за нейно облекчение явно не му се занимаваше повече с току-що случилото се. Наместо това започна да се занимава със скоча си и когато една тъмнокоса и силно гримирана сервитьорка донесе храната им, той вече го бе изпил.
— Искам още един скоч.
— Етън, с кола сме.
— Гледай си работата, сестра Бернадин.
Сервитьорката я изгледа подозрително.
— Чух ви преди малко. Мисля, казахте, че името ви е сестра Кристина.
— Ъъъ… Бернадин бе името ми, преди да отида в метоха. След това станах сестра Кристина.
Етън изсумтя.
Сервитьорката се обърна към него. Беше толкова хубав, че тя го изгледа с нескрит интерес.
— И какво е чувството, когато вече не си свещеник?
Той посочи с пръст към Кристи.
— Питай нея.
— Той е… Ами как да кажа, никак не беше лесно. Нищо не става лесно при хората, които обръщат гръб на призванието си — тя отвори капачката на бутилката с кетчуп и забърса зацапания ръб с още една салфетка, преди да му я подаде. — Те се чувстват празни. Кухи. Опитват се да запълнят тази празнота с алкохол и още преди да се осъзнаят, се превръщат в самотни алкохолици, които са избягвани от всички.