— Това не е правилно. Аз го искам повече от всичко на света, но това не е правилно за теб, и не е правилно за мен. Не това очаква Бог от нас.
Думите й бяха тихи, излизаха от сърцето й, но той не искаше да ги чуе.
Не, не искаше да слуша. Той бе мъж, не светец, и вече му беше писнало Бог да определя живота му. Плъзна ръка под ръба на роклята й и докосна меката кожа отдолу.
— Но ти възнамеряваше да позволиш на Майк Рийди да го направи — плъзна ръката си нагоре, събирайки по този начин и роклята й, докато не достигна до сутиена.
След това нежно опипа гърдата й през дантелата.
— Може би.
— Не ме интересува какво казваш, защото знам, че аз съм ти по-добър приятел от него.
— Да.
Етън прокара палец по меката издатина над ръба на сутиена.
— Защо тогава би правила любов с него, а с мене — не?
Тя мълча толкова дълго, че Етън вече не очакваше отговор. След това пръстите й се вкопчиха за ръката му малко над китката.
— Защото няма нужда да се обвързвам, ако правя секс с Майк Рийди.
— Да се обвързваш?
Тя го гледаше с жадни очи.
— Обвързване? Това ли очакваш от мен?
Тя само кимна, изглеждаше много нещастна.
Етън очакваше да бъде обзет от паника, но нищо подобно не се случи. Обвързване. Това, което в действителност имаше предвид, бе брак. Той си бе мислил, че трябва да се ожени някой ден, но това бе само някъде в неопределеното бъдеще. Отдръпна ръката си изпод роклята й.
— Освен това очаквам любов от теб — тя преглътна мъчително. — Преди обвързването очаквам любов.
Трябваше да си изясни нещо.
— Ти не очакваш обвързване от Майк?
Тя поклати глава.
— Нито пък искаш любов от него?
Отново същият жест.
— Но искаш тези неща от мен.
Тя кимна.
Етън все още не изпитваше никаква паника. По-скоро бе изпълнен с някакво бодро чувство, което идваше сякаш чак от петите му. Чувстваше се така, сякаш някакъв огромен товар бе свален от гърба му. Разбира се!
В този момент Етън Бонър спря да се бори със съдбата си.
Кристи го гледаше в лицето, но колкото и добре да го познаваше, в момента не можеше да разбере какво става в главата му. Знаеше само, че за нея вече връщане назад няма. Беше оставила гордостта си настрана и му бе разкрила сърцето си. Ако думите й не му бяха допаднали, това си бе негов проблем.
Той си пое дълбоко въздух.
— Добре.
— Моля?
— Да — той кимна рязко с глава. — Добре.
— Добре какво? — гледаше го объркано тя.
— Любов. Обвързване. Всичко, което искаш — той хвана долната част на роклята и я приглади на мястото й. — Кентъки.
— Кентъки? За какво говориш? О, Ет, ти си пиян. Знаех си!
— Не съм пиян! — той я извърна с лице към вратата. — Хайде, тръгваме.
Гърлото й се сви болезнено, когато се обърна с лице към него.
— Не ме искаш вече, нали?
Той я грабна отново в прегръдката си.
— Мила, желая те толкова много, че едва го понасям. И освен това те обичам, така че престани да ме гледаш по този начин. Не мога да мисля за нищо друго, откакто влезе в моя офис в онези прилепнали бели джинси.
Малкото пламъче на надежда, което се бе появило в нея при първите му думи, сега изведнъж изчезна.
— Обичаш ли ме? — тя го изгледа сърдито. — Защо просто не кажеш какво имаш предвид. Че просто искаш да спиш с мен.
— И това също.
Винаги бе била в състояние да чете мислите му, но този път сякаш разговаряше с някой съвършено непознат.
— Не те обичам заради всичките тези козметични промени, които си направила със себе си — каза той. — Не съм чак толкова елементарен. Работата е там, че тези промени ме накараха най-после да те забележа и да оценя това, което е било под носа ми през цялото време — той я погледна така, сякаш можеше да надникне в душата й и искаше и тя да надникне в неговата. Пламъчето на надеждата отново се запали в нея.
Палецът му погали долната част на шията й.
— Ти си била част от моя живот в продължение на толкова много време, че просто бях спрял да мисля за теб като за нещо отделно от мен. Ти беше просто част от мен. След това се случиха онези промени, ти реши да ме напуснеш и оттогава направо чувствам, че полудявам.
— Наистина? — главата й се беше замаяла от думите му и тя му се усмихна невярващо.
Той също се усмихна.
— Няма нужда да изглеждаш толкова щастлива от това — след това челото му се сбърчи и в гласа му се прокрадна умолителна нотка. — Но за тези неща можем да говорим и по пътя. Хайде, мила, побързай. Наистина нямаме никакво време за губене.
— Къде отиваме? И защо изведнъж се разбърза толкова?